10 албума, които вероятно никога не сте чували, а си заслужават.

След класацията на 10 албума, които трябва да чуете поне веднъж в живота си, ви предлагам 10 албума, на групи, които най-вероятно не сте чували, или сте подминали в интернет (или магазина) поради бързане, липса на информация или от липса на толерантност. И така, 10 мега неизвестни албума. Това не е класация, а просто списък.

10. Wintersun - Time I (2012)

И тъй, започваме с втория албум на Wintersun, тъй като дебюта им никак не беше лош, но истинската сила на господин Jari Mäenpää (не, не мога да го произнеса) си пролича тук. 8 години верните фенове чакаха да излезе този албум, и въпреки дългото чакане, псуване и на моменти отчаяние, че никога няма да го чуем, ето го, 2012 ни се изтресе Time I. Дълги композиции, заигравки с японски музикални инструменти, Яри на места пее чисто, дълбоки текстове. Няколкото композиции с продължителност между 7-12 минути на някой могат да му дойдат в повечко, но като цяло сядате пред компютъра и с удоволствие си изслушвате цялата 40-минутна тресня, без да забележите как времето е отминало.

За справка: Това е страничен проект на вокалиста, китариста, клавириста, текстописеца и басист на Ensiferium. Може би щеше да е по-лесно да изброя на какво не свири.

Дай ухо на: Time; Land of snow and sorrow;

9. Black Light Burns - Cruel Melody (2007)

Wes Borland, поради липса на по-подходяща дума, ще си признаем, че винаги е бил счупеняк. Дебюта на BLB и като че ли по-скоро плах опит на умел музикант да се покаже в по-различна светлина. Албума е различен от това, което бихме очаквали точно от този човек. Бързи и бавни парчета се редуват, изпълнени с типичните за Борланд рифовки и ефекти, сякаш е подходил към този албум с желанието да рисува, не да свири. Разполагате с лирично-отклонените текстове, китара, разюздана от ефекти, и нерамкирана от дисторжън-бичене. Cruel Melody е изживяване за всички сетива, със своята красота да отключи въображението ви.

За справка: Wes Borland е китарист в небезисвестните Limp Bizkit. Там не му дават много да пее, но тук се справя безупречно.

Дай ухо на: Lie; Cruel Melody; 4 walls; Stop a bullet;

8. Jerry Cantrell - Boggy Depot (1998)

Вдъхновен от западащото приятелсво на Кантрел с Layne Stahley, разочарованието му от това, че Alice in chains тъпчат на едно място, маестрото на гръндж легендите записва дебютния си албум. Можем да прекараме в часове да си говорим какво са Alice in chains преди, по време, след смъртта на Лейн, аз тук ще ви поговоря какво е Boggy Depot. Кантрел не рядко си е признавал, че има влияние от кънтри музиката, та какво според вас би се получило ако в един албум се опиташ да натъпкаш блус, кънтри, депресия, гръндж, и щипка фрустрация, и тежка фаза на алкохолизъм? Ами, доста мазен резултат. Като пържола с килограм олио върху нея - знаеш, че е вредна до-не-май-къде-си, но искаш да влезе в теб.

За справка: Джери е китарист и създател на Alice in chains. Няма да чуете нещо много различно от тях, но пък е хубаво да усетите колко кално е в сърцето на Кантрел.

Дай ухо на: Breaks my back; Jesus Hands; Cold Piece

7. London After Midnight - Psycho Magnet (1996)

Цвят, консистенция и есенция на готик култура. Макар и отрочето на Sean Brennan (отново мултиинстументалист, мързи ме да изброявам на какво може да свири, не може да свири на каба-гайда), да попада музикално в поне четири жанра, ще го наречем готик-рок. Ако някога се заслушате в татковците на готик музиката (Sisters of mercy, Fields of the Nephilim, Bauhaus, простете, че пропускам някои, за тези се сетих на прима-виста), и се запитате какво ли щеше да стане ако имаха малко по-модерен звук, ето ви го отговора (хайде сега, '96-та не е чааааак толкова далече). Да добавим в епитетите към този албум "музика за секс". Но това последното е въпрос на личен вкус, някои хора обичат да го правят под звуците на Six Feet Under.

За справка: Нямам справка, Шон не е свирил в други проекти и групи. Самият той отрича групата му да прави готик-музика, тъй като го смята за "стилово ограничаване".

Дай ухо на: Where good girls go to die; A letter to god; Shatter;

6. Morgul - Sketch of Supposed Murderer (2001)

Блек метъл. Не харесвам, не разбирам, не съм давал шанс на стила, и от този факт ми е все тая. Даже се отнасям като цяло с голяма доза присмех към стила. Може и да греша, но както виждате, поне не съм кон с капаци. Отново говорим за армия от един човек, Jack D. Ripper, там с н'екви сесийни парчета-музиканти, и един изтрещял цигулар. Цигулка в блек метъл винаги ми е звучало като... ягоди с лук... Добре, да пристъпим какво не ми е наред на мен или на този албум, тъй като някъде в процеса на прослушване и аз се обърках, и ми свърши и лука. Този албум има звучене на индустриален метъл. Не разбирам и от този стил, но мисля че някъде в края на краищата се е получило нещо изключително интересно. Като че ли и в цялата история има и малко дет-метъл. Дадох шанс и на другите албуми на Моргул, но не намерих сходен звук. Като че ли това е бил експеримент.

За справка: отново нямам справка, Jack D. Rippers най-вероятно има пръст в много други норвежки събития (освен групи и църкви), но аз не съм запознат с тях. Цигуларите, които са давали част от себе си в албумите му са били също така и парчета от Tristania и Sirenia.

Дай ухо на: Of murder and misfortune; The dog and the master; Machine;

5. Reflexion - Out of the dark (2006)

 Все още сме на север, да обърнем погледи към Финландия, родина на маса добри групи. Те там всичките си поркат биричката в едни и същи кръчми с H.I.M., Poisonblack и Nightwish. Скандинавската земя е изплюла доста успешен готик-метъл албум. Депресия с кофи, ред сълзи и сополи и кофти настроение с камиони. Тези момчета са доста безизвестни за световната сцена, но определено сте пропуснали да ги чуете. Нямам какво да кажа повече - ако сте фенове на стила, дайте ухо. Интересни китарни партии, сълзливи текстове, Финландия във възход. Не заради мобилните им телефони или солта им.

За справка: в тази група има членове на For my pain и The man-eating tree.

Дай ухо на: Journey to tragedy; Sleeping with death; Child in dark;

4. Damageplan - New Found Power (2004)

Завещанието на Даймбег Даръл. Феновете на Пантера знаят за албума, но вие най-вероятно не. Стилистично почти подобен на по-добрите неща на Pantera, албума си заслужава прослушването, за да разберете, че Фил Анселмо не прави пантера, а братята Даръл (Вини Пол на барабаните). Груув и траш, зверски рифовки, здраво блъскане по барабаните и струните, вокалист достоен да замести Анселмо, Демиджплан са яхнали побеснял мустанг и с всички сили се врязват в ушите ти, хапят не на шега, късат месо и трошат кокаляци. Музикално освободени от рамката на добрата стара Пантера, експлозивността на този албум е пословична. Страхотен избор на обложка, също така.

За справка: Супурнайсе хиляди пъти казах "Pantera".

Дай ухо на: Save me; Blunt Force Trauma; Soul Bleed

3. Xerath - I (2009)

Като понятие чували ли сте "математически" метъл? Ако не, много сбито ще ви кажа, че това е стил, в който музикантите ползват различни времеви сигнатури, както и неравноделни тактове. Какво имам предвид ли? Простичко казано, метъл с ритъм на ръченица. Въпреки, че най-вероятно ви звучи все едно ви баламосвам, има много групи, които използват този стил на творене. Интересното при тия момчорляци е, че дебютират с нещо, което са искали да звучи епохално, средно между албум на Боргир и филмов саундтрак. Треснята е на моменти буквално аморфна маса от звуци, когато за първи път чух този албум, имах чувството, че някой здравеняк ме притиснал в стената и ми вкарва удари с коляно в корема.

За справка: Деца на Великобритания. От острова не са излизали слаби групи никога.

Дай ухо на: False History; God Of the frontlines, Reform (Part 2);

2. Киора - Вярвам в теб (1993)

Всички можем да си затананикаме за нейните сини очи, и да разискваме концепцията на доверието, базирано върху абстинентна нужда. Киора имат цял един албум зад гърба си, който може да бъде намерен единствено с хрътка, надрусана с амфети. Музикално, стила на групата е много далече от баладата "Вярвам в теб", дори бих посмял да ги опиша като български еквивалент на Faith No More. Не очаквайте, обаче да чуете стила на Фейт. Получавате свежо рокче, с фънкарски примеси, гласа на Стоян почти девствен и неизнасилен от по-късния диско етап. Възможно е да останете доста втрещени от това, което ще чуете.

За справка: Стоян Михалев и Виктор. Точка. Имайте предвид, че макар и да ви дам препоръки парчетата с трудно намерими в интернет пространството, уви.

Дай ухо (ако можеш) на: Masquerade; Fur Vera; Singin' Barbie Doll;

1. Liquid Trio Experiment - When The Keyboard Breaks (2009)

Заради историята на този лайв. На Джордан Рюдес му се чупи пианото, и за да го покрият, останалите започват да импровизират каквото им падне. Ама буквално каквото им падне. Някъде на 7-то парче Джордан разбира, че клавира му е окончателно капут, връща се на сцената и хваща китарата на Джон Петручи. Както изрично споменах, не пиша класация, а списък, тъй че не приемам критики, че дъщетен проект на Dream Theater e последното нещо, което съм сложил тук. Ако обичате джаз, фюжън и блус импровизации, слушайте този албум.

За справка: Dream Theater, a Tony Levin (бас) е свирил в King Crimson.

Дай ухо на: The Haunted Keyboard; Close encounters of the liquid kind; Ten Minute Warning; 

10 Албума, които трябва да чуете поне веднъж в живота си.

Често говорим за музика, пък рядко коментираме какво сме изпуснали. Така, и аз пожелах да ви представя един списък с неща, които смятам, че всеки музикант би трябвало да чуе поне веднъж в живота си. В списъка вмъквам и някои албуми, които според мен са ненужно подценени.

10. Metallica - Death Magnetic (2008)

 

Галено наречен още "The hairy coffin", този албум на групата (за която няма нужда да изписваме тонове интродукции) е ненужно подценен. Св. Гняв също, но за съжаление няма да намери място в тази десетка. Да пристъпим към основното: защо трябва да го чуете?

През годините на израстване Металика минаха през доста... хм... стилове на свирене - от грубия и суров като свински стек траш, през опростени рок композиции, един (шъ мъ прустити!) албум, който като че ли искаше да е нео-метъл, и стигнаха до косматия ковчег. Клиф Бъртън свиреше предимно с пръсти, Джейсън Нюстед - с перце. И най-накрая дойде Роб Трухильо, който можеше и по двата начина и предимно с пръсти (за справка, ако не знаеш какво е правил Роб преди, пусни едно ухо на Suicidal Tendencies и Infectious Grooves). Да си дойдем на думата - слушайте албума заради бас линиите на Роб и естествено ритъм-китарата на Джеймс. От години насам не се е чувал такъв унисон на двата инструмента в тази група. Суперлативно казано - има магия, има synergy! Нещо, което много ми липсваше в Load...

Задължително чуй:

1. The end of the line;

2. All nightmare long;

3. Cyanide;

9. Pantera - Vulgar display of power (1992)

Всички, които са слушкали поне веднъж Пантера в живота си, знаят, че комбинацията Даймбег/Анселмо нанася тежък удар върху съзнанието. Албума може да се опише с една дума: "Бичкиъ"! Много може да се изпише за живота на различните членове на тази група, но се старая да се придържам към музиката. Стане ли въпрос за Пантера, несъмнено говорим за Даръл брадърс в действие, и Анселмо, който звучи винаги много сърдит, и доста готов за кръчмарска тупаница. Защо трябва да го чуете? Лиричната част в музиката на Пантера винаги е оставала някакси на заден план сред феновете на тази група. Заслушайте се в това как Даймбег може да накара китарата си да плаче, мога с чиста съвест даже да кажа, че в "This Love" Дайм рисува с китарата си в ушите ви.

Задължително чуй:

1. This love (мно'о ясно)

2. Live in a hole

3. Hollow

8. Lacuna Coil - Dark Adrenaline (2012)

Тъй де, няма как да не се обърнем към модерното. За Лакуна се говори навсякъде, че са доста посредствена и мизерна група, без особено оригинални идеи, и че общо взето само момченцата лапваме по нея заради кака Скабия (жената е на 40+, и още изглежда по-добре от Amy Lee, яжте ми трътката!). False! За годините Лакуна създадоха малко или множко свой собствен стил - можем с часове да се лутаме да им плеснем някакво наименование от рода на evil disco, depressive sub core, или дори female fronted metal. Истината е, че всеки албум на Ефирните Спирали съдържа неизменния им подпис на фиксиран метод за творене. Някои ще кажат, че това е лошо, че са предсказуеми, но на тези същите хора трябва да им наврете в очите факта, че Manowar 30 години издават един и същи албум, а за Iron Maiden няма да се обаждам, не че не ги уважавам, ама... както и да е. Защо трябва да чуете точно този албум ли? Всъщност всеки друг щеше да стане, но в този си личи как Лакуна едновременно са запазили всичко най-типично за тях самите, и едновременно с това не са паднали от вълната. Възприемете Лакуна Койл като винаги актуална група.

Задължително чуй:

1. Trip the darkness (с тънката забележка че тук Скабия като че ли се опитва да яхне Within Temptation);

2. Give me something more;

3. Intoxicated

7. Limp Bizkit - The Unquestionable truth EP (2005)

Рап метъл. Шибано човече с обърната капа седи и реди рими за проблемите си с противоположния пол. Чувал съм и още много хейт по адрес на бисквитите, явно е евъргрийнско да се мрази тази група. Отново избягвам да коментирам бизнес решения на господин Дърст и компания и се концентрирам върху музиката: Бизкит са уникални - набийте си го в главата. Дали ги мразите или не, нямам право да ви нареждам. Но разберете че няма друга такава група. Заради купчината баш-музиканти които са събрали в нея. Барабани, бас, китара, музиката е комплексно подредена, обогатена с ефекти, и на последно място винаги интересна. Защо този албум: защото е нетипичен бизкит. Същите психопати, които rolling-ваха по МТВ, когато имаше и музика по тоя канал, са изкарали тежко EP с много мрачен сюжет. Агресията е заменила е плякащите китари, Дърст като че се поядосал малко на някое правителство, не знам на кое, но ако са му свършили идеите, да дойде у нас, да поговори с Волен. След това сигурно ще напише нещо подобно на "Roots, Bloody Roots". Струва си да дадете ухо тук, защото след този албум Бизкит не демонстрираха желание да се върнат към тази идея, а тя е доста ... зряла. Да, казах го!

1. The Propaganda;

2. The Truth;

3. The Priest;

6. KoЯn - Untouchables (2002)

Korn винаги са били символ на едно ядосано поколение тийнеджъри, и докато аз растях, бях един от тях. Сега вече Джон Дейвис и компания са ми малко смешни, но вече не съм пубер, и проблема не е в тях, а в мен (мрън, одъртявам). Музиката на царевиците винаги е комбинирала по интересен начин тежест с не-до-там-мелодичния, но специфичен глас на Дейвис. Защо този албум: за да оцените силата на основния текстописец в тази група. До ден днешен Untouchables е най-емоционално наситения албум на Корн, въпреки, че се появи на бял свят като градация на предишната им бичкия. Може да не харесвате гласа на Джон, но в този албум преплитанията му със собствения му глас на пистов запис правят удара и албума пригоден за висока оценка!

Задължително чуй:

1. Hollow life;

2. Embrace;

3. Alone I break;

5. Nightwish - Wishmaster (2000)

И преди този албум имаше албуми, и след него имаше. Сериала, който се случва в лагера на Найтуиш не ни интересува. Заявявам директно, че макар и да не харесвам Таря, тя беше единствената истинска вокалистка за тази група. Що не си я вземат обратно, и бездруго съм на мнение, че соловата й кариера е като такси-жигула - върви, ама не ти вдъхва доверие. Директно на въпроса защо този албум си струва - тук са парчетата, които дадоха на Nightwish мощта да навлезат в ушите на феновете си. Композиционно праволинеен, можете преспокойно да се наслушате на хубави рифове, винаги интересния клавир на маестрото химселф Туомас, и да забравите за момент, че положението СЕГА е зле. И другото - този албум все още гради Nightwish като група. Хубаво е да ги послушаш, когато бяха млади.

Задължително чуй:

1. Come cover me;

2. Bare grace misery;

3. The kinslayer (нямаше да ми е чиста съвестта ако не го напиша);

4. Katatonia - Night is the new day (2009)

Внимание, навлизаме в територията на група с особено специфично звучене. Ако ти е кисело, ако си мрачен, ако деня е скапан, то намерил си правилните пичове за слушане. Katatonia винаги са нанясали сериозен удар върху възприятията за щастие и радост. Слушате или не - няма средно положение тип "чух едно парче и то ми допадна". Защо този албум? Защото е доста нетипичен за групата. Да - депресирани са, да - изгубили са надежда, не - не искат светло бъдеще, и да - искат и вие да го усетите. Това са типичните отметки за албум на Katatonia. Разликата обаче идва от тежестта на рифовете в този албум. Всичко е черно, всичко е мрачно, ако можете да пипнете рифа на Day and then the shade, той сигурен ще е лепкав, слузест и миришещ на сяра. Не знам при вас какво ще се случи, ако го изслушате, но аз го преживях като бивше гадже - след него нямах сили да стана. Не можех да се усмихна, Нямах желание да живея. Нямах желание да умра. Просто исках да ме няма!

Задължително чуй:

1. Forsaker;

2. Idle blood;

3. Day and then the shade;

3. Linkin Park - Hybrid Theory (2001)

Ето я, метъл-полицията идва да ме разпъне на кръст. Не съм трю. 

С годините тази група се движеше за мен по една падаща спирала, към все по-дълбоко безинтересни албуми. Подписът им от дебюта се изгуби, и започнаха да се бълват еднотипни и западащи албуми. Мойто си мнение! Не съм го откраднал от никого. Защо именно първия албум? Защото е безспорно интересен, иновативен и надъхващ. Лириките са на място, дълбоко философски са написани, съобщението, което поднасят е точно такова, от каквото има нужда един растящ пубертетски мозък. До ден днешен, ЛП не можаха да задминат дебюта си, което колкото и да е тъжно, все пак ни оставиха едно хубаво начало.

Задължително чуй:

1. Papercut;

2. By myself;

3. Forgotten;

2. Diary of dreams - Panik Manifesto (2002)

Те са странни. Нетипични и също депресирани. Не че по заглавието на групата нямаше да се досетите. Дневниците ползват доста електроника комбинирана с мрачни и тъжни текстове. Защо това албумче? Приятно е понякога да дадете шанс на нещо, което не се съдържа само от жица и метъл. Музикално оформен безпогрешно, всеки клавиш удря част от душата ви, така че да не останете безразлични. Може да не се усетите страдащи или сдухани, но определено ще усетите композиционно и емоционално къде се намират Diary Of Dreams.

Задължително чуй: 

1. Painkiller;

2. Soul stripper;

3. Drama;

1. Dream Theater - Metropolis pt. 2: Scenes from a memory (1999)

Тежката артилерия на музиката винаги са били Театралите. Композиционно сложни, майстори на краткия разказ в музиката, можете да слушате каквато музика пожелаете, но не можете да отречете майсторството на Dream Theater. Нека не се оливам в суперлативи, извинете за което. Защо този албум? Концептуален е, историята зад парчетата е много интересна, а чисто музикално музиката я съпровожда превъзходно. Прогресивен метъл в неговото господство, защото е албума в който ДТ са наблегнали на чувство в музиката, не само на умения от консерваторията. Може да ви се стори сложен за слушане, но пък по-нататък в годините ДТ направиха 47-минутно парче, тъй че дайте шанс на този албум, защото всеки инструмент ще влезне във вашите уши.

Задължително чуй: ами, бих препоръчал целия албум, тъй като е една цяла история, но за мързеливите:

1. Fatal tragedy;

2. Home;

3. One last time;

Това е от мен, знам че списъка няма да се понрави на някой, но това е моят списък с препоръки, не пропаганда за масите.