Често говорим за музика, пък рядко коментираме какво сме изпуснали. Така, и аз пожелах да ви представя един списък с неща, които смятам, че всеки музикант би трябвало да чуе поне веднъж в живота си. В списъка вмъквам и някои албуми, които според мен са ненужно подценени.
10. Metallica - Death Magnetic (2008)
Галено наречен още "The hairy coffin", този албум на групата (за която няма нужда да изписваме тонове интродукции) е ненужно подценен. Св. Гняв също, но за съжаление няма да намери място в тази десетка. Да пристъпим към основното: защо трябва да го чуете?
През годините на израстване Металика минаха през доста... хм... стилове на свирене - от грубия и суров като свински стек траш, през опростени рок композиции, един (шъ мъ прустити!) албум, който като че ли искаше да е нео-метъл, и стигнаха до косматия ковчег. Клиф Бъртън свиреше предимно с пръсти, Джейсън Нюстед - с перце. И най-накрая дойде Роб Трухильо, който можеше и по двата начина и предимно с пръсти (за справка, ако не знаеш какво е правил Роб преди, пусни едно ухо на Suicidal Tendencies и Infectious Grooves). Да си дойдем на думата - слушайте албума заради бас линиите на Роб и естествено ритъм-китарата на Джеймс. От години насам не се е чувал такъв унисон на двата инструмента в тази група. Суперлативно казано - има магия, има synergy! Нещо, което много ми липсваше в Load...
Задължително чуй:
1. The end of the line;
2. All nightmare long;
3. Cyanide;
9. Pantera - Vulgar display of power (1992)
Всички, които са слушкали поне веднъж Пантера в живота си, знаят, че комбинацията Даймбег/Анселмо нанася тежък удар върху съзнанието. Албума може да се опише с една дума: "Бичкиъ"! Много може да се изпише за живота на различните членове на тази група, но се старая да се придържам към музиката. Стане ли въпрос за Пантера, несъмнено говорим за Даръл брадърс в действие, и Анселмо, който звучи винаги много сърдит, и доста готов за кръчмарска тупаница. Защо трябва да го чуете? Лиричната част в музиката на Пантера винаги е оставала някакси на заден план сред феновете на тази група. Заслушайте се в това как Даймбег може да накара китарата си да плаче, мога с чиста съвест даже да кажа, че в "This Love" Дайм рисува с китарата си в ушите ви.
Задължително чуй:
1. This love (мно'о ясно)
2. Live in a hole
3. Hollow
8. Lacuna Coil - Dark Adrenaline (2012)
Тъй де, няма как да не се обърнем към модерното. За Лакуна се говори навсякъде, че са доста посредствена и мизерна група, без особено оригинални идеи, и че общо взето само момченцата лапваме по нея заради кака Скабия (жената е на 40+, и още изглежда по-добре от Amy Lee, яжте ми трътката!). False! За годините Лакуна създадоха малко или множко свой собствен стил - можем с часове да се лутаме да им плеснем някакво наименование от рода на evil disco, depressive sub core, или дори female fronted metal. Истината е, че всеки албум на Ефирните Спирали съдържа неизменния им подпис на фиксиран метод за творене. Някои ще кажат, че това е лошо, че са предсказуеми, но на тези същите хора трябва да им наврете в очите факта, че Manowar 30 години издават един и същи албум, а за Iron Maiden няма да се обаждам, не че не ги уважавам, ама... както и да е. Защо трябва да чуете точно този албум ли? Всъщност всеки друг щеше да стане, но в този си личи как Лакуна едновременно са запазили всичко най-типично за тях самите, и едновременно с това не са паднали от вълната. Възприемете Лакуна Койл като винаги актуална група.
Задължително чуй:
1. Trip the darkness (с тънката забележка че тук Скабия като че ли се опитва да яхне Within Temptation);
2. Give me something more;
3. Intoxicated
7. Limp Bizkit - The Unquestionable truth EP (2005)
Рап метъл. Шибано човече с обърната капа седи и реди рими за проблемите си с противоположния пол. Чувал съм и още много хейт по адрес на бисквитите, явно е евъргрийнско да се мрази тази група. Отново избягвам да коментирам бизнес решения на господин Дърст и компания и се концентрирам върху музиката: Бизкит са уникални - набийте си го в главата. Дали ги мразите или не, нямам право да ви нареждам. Но разберете че няма друга такава група. Заради купчината баш-музиканти които са събрали в нея. Барабани, бас, китара, музиката е комплексно подредена, обогатена с ефекти, и на последно място винаги интересна. Защо този албум: защото е нетипичен бизкит. Същите психопати, които rolling-ваха по МТВ, когато имаше и музика по тоя канал, са изкарали тежко EP с много мрачен сюжет. Агресията е заменила е плякащите китари, Дърст като че се поядосал малко на някое правителство, не знам на кое, но ако са му свършили идеите, да дойде у нас, да поговори с Волен. След това сигурно ще напише нещо подобно на "Roots, Bloody Roots". Струва си да дадете ухо тук, защото след този албум Бизкит не демонстрираха желание да се върнат към тази идея, а тя е доста ... зряла. Да, казах го!
1. The Propaganda;
2. The Truth;
3. The Priest;
6. KoЯn - Untouchables (2002)
Korn винаги са били символ на едно ядосано поколение тийнеджъри, и докато аз растях, бях един от тях. Сега вече Джон Дейвис и компания са ми малко смешни, но вече не съм пубер, и проблема не е в тях, а в мен (мрън, одъртявам). Музиката на царевиците винаги е комбинирала по интересен начин тежест с не-до-там-мелодичния, но специфичен глас на Дейвис. Защо този албум: за да оцените силата на основния текстописец в тази група. До ден днешен Untouchables е най-емоционално наситения албум на Корн, въпреки, че се появи на бял свят като градация на предишната им бичкия. Може да не харесвате гласа на Джон, но в този албум преплитанията му със собствения му глас на пистов запис правят удара и албума пригоден за висока оценка!
Задължително чуй:
1. Hollow life;
2. Embrace;
3. Alone I break;
5. Nightwish - Wishmaster (2000)
И преди този албум имаше албуми, и след него имаше. Сериала, който се случва в лагера на Найтуиш не ни интересува. Заявявам директно, че макар и да не харесвам Таря, тя беше единствената истинска вокалистка за тази група. Що не си я вземат обратно, и бездруго съм на мнение, че соловата й кариера е като такси-жигула - върви, ама не ти вдъхва доверие. Директно на въпроса защо този албум си струва - тук са парчетата, които дадоха на Nightwish мощта да навлезат в ушите на феновете си. Композиционно праволинеен, можете преспокойно да се наслушате на хубави рифове, винаги интересния клавир на маестрото химселф Туомас, и да забравите за момент, че положението СЕГА е зле. И другото - този албум все още гради Nightwish като група. Хубаво е да ги послушаш, когато бяха млади.
Задължително чуй:
1. Come cover me;
2. Bare grace misery;
3. The kinslayer (нямаше да ми е чиста съвестта ако не го напиша);
4. Katatonia - Night is the new day (2009)
Внимание, навлизаме в територията на група с особено специфично звучене. Ако ти е кисело, ако си мрачен, ако деня е скапан, то намерил си правилните пичове за слушане. Katatonia винаги са нанясали сериозен удар върху възприятията за щастие и радост. Слушате или не - няма средно положение тип "чух едно парче и то ми допадна". Защо този албум? Защото е доста нетипичен за групата. Да - депресирани са, да - изгубили са надежда, не - не искат светло бъдеще, и да - искат и вие да го усетите. Това са типичните отметки за албум на Katatonia. Разликата обаче идва от тежестта на рифовете в този албум. Всичко е черно, всичко е мрачно, ако можете да пипнете рифа на Day and then the shade, той сигурен ще е лепкав, слузест и миришещ на сяра. Не знам при вас какво ще се случи, ако го изслушате, но аз го преживях като бивше гадже - след него нямах сили да стана. Не можех да се усмихна, Нямах желание да живея. Нямах желание да умра. Просто исках да ме няма!
Задължително чуй:
1. Forsaker;
2. Idle blood;
3. Day and then the shade;
Ето я, метъл-полицията идва да ме разпъне на кръст. Не съм трю.
С годините тази група се движеше за мен по една падаща спирала, към все по-дълбоко безинтересни албуми. Подписът им от дебюта се изгуби, и започнаха да се бълват еднотипни и западащи албуми. Мойто си мнение! Не съм го откраднал от никого. Защо именно първия албум? Защото е безспорно интересен, иновативен и надъхващ. Лириките са на място, дълбоко философски са написани, съобщението, което поднасят е точно такова, от каквото има нужда един растящ пубертетски мозък. До ден днешен, ЛП не можаха да задминат дебюта си, което колкото и да е тъжно, все пак ни оставиха едно хубаво начало.
Задължително чуй:
1. Papercut;
2. By myself;
3. Forgotten;
2. Diary of dreams - Panik Manifesto (2002)
Те са странни. Нетипични и също депресирани. Не че по заглавието на групата нямаше да се досетите. Дневниците ползват доста електроника комбинирана с мрачни и тъжни текстове. Защо това албумче? Приятно е понякога да дадете шанс на нещо, което не се съдържа само от жица и метъл. Музикално оформен безпогрешно, всеки клавиш удря част от душата ви, така че да не останете безразлични. Може да не се усетите страдащи или сдухани, но определено ще усетите композиционно и емоционално къде се намират Diary Of Dreams.
Задължително чуй:
1. Painkiller;
2. Soul stripper;
3. Drama;
1. Dream Theater - Metropolis pt. 2: Scenes from a memory (1999)
Тежката артилерия на музиката винаги са били Театралите. Композиционно сложни, майстори на краткия разказ в музиката, можете да слушате каквато музика пожелаете, но не можете да отречете майсторството на Dream Theater. Нека не се оливам в суперлативи, извинете за което. Защо този албум? Концептуален е, историята зад парчетата е много интересна, а чисто музикално музиката я съпровожда превъзходно. Прогресивен метъл в неговото господство, защото е албума в който ДТ са наблегнали на чувство в музиката, не само на умения от консерваторията. Може да ви се стори сложен за слушане, но пък по-нататък в годините ДТ направиха 47-минутно парче, тъй че дайте шанс на този албум, защото всеки инструмент ще влезне във вашите уши.
Задължително чуй: ами, бих препоръчал целия албум, тъй като е една цяла история, но за мързеливите:
1. Fatal tragedy;
2. Home;
3. One last time;
Това е от мен, знам че списъка няма да се понрави на някой, но това е моят списък с препоръки, не пропаганда за масите.
