Последният мост

            „Хората често казват, че свободната воля е илюзия. Че хората се раждат такива каквито са и следват пътеката си, която господ или съдбата им е предначертала. Много вярват, че времето е река и какъвто и камък да хвърлят в нея, течението просто ще заобиколи камъчето, а съдбата и историята ще са винаги такива каквито са били. Хората вярват, че някой ги е създал такива, каквито са. Че та са състрадателни или брутални. Добри или зли. Живи или мъртви. Ангели или Демони...”

            Седях и траках с химикалката върху дипломната си работа и не знаех къде да продължа. Писецът издаваше ритмичното механично „трак” върху хартията и отмираше. Пълна тишина иначе. Дразнещо спокоен ден на работа. Само часовникът отброяваше кога трябва да си тръгна към вкъщи. А есента идваше и тъмнината налягаше листа хартия пред мен, докато постепенно осъзнавах, че вече не мога да пиша. 18:00 часа....

            23:56. Преди няколко минути се измъкнах, и вървях към нас. По пътя си трябваше да пресека моста над градската река. Тихичко крачех по тясната „Раковска” към вкъщи, и с биричка в ръка се радвах на топлото есенно време, така неочаквано за това време от годината. Светофарите пред мен премигаха с жълтите си нощни очи на равни интервали. И лампите светеха в жълто. И времето бе тихо. Само един звук като на знаме или крила пляскаше в нощта от време на време. А нямаше вятър... Запалих си цигара и наметнах качулката на суитчъра – наблизо имаше влюбена двойка и не исках да ги смущавам, така прегърнати на моста. Заобиколих от далече, но някакси се изморих. Дишах тежко и гърдите ми изведнъж се присвиха от болка. Сякаш бях тичал...

* * *

            Спеше ми се когато следващия ден дойдох за вечерната смяна. Времето се бе обърнало на странния катаклизъм да вали по цял ден, а вечер да става топло.
            -Как върви дипломната, Ден?
            -Бавно, нямам добри идеи – отговорих въпреки че всеки ден пишех с курсив много страници... Което бе странно, цял живот бях писал печатно, защото ръкописът ми бе изключително грозен и нечетлив...

„Има един рефлекс, който ни е останал от времето когато сме били животни. Преди еволюцията да създаде днешния човек. Този рефлекс е трептенето на очите в тъмното. Когато макар и привикнали с мрака, мускулите на очите ни започват да се движат и да създават сенки в зоната на периферното зрение. В края на окото, това зрение вижда отражения, които, както е известно, Хомо Сапиенс не може да осъзнае в същия момент. Този рефлекс е механичен и следствие на еволюцията – той е символ, както самият Дарвин е казвал – наследство от дните ни на хищници, когато страхът ни е предупреждавал подсъзнателно, за това което не виждаме...”

Тъмнината отново бе обляла тихия ми квартал и аз летях по тънката отсечка на „Раковска”. Жълтите лампи светеха над мен, наближавах моста, и уморено мислех за утрешния ден, за задухата в града и за болките в гърба ми. Тази нереална светлина изпълваше всичко, и сякаш жълто-оранжевото правеше света по-голям. По-гротескен. По-гнусен.
            -Извинете?

Стреснато се обърнах, гласа звучеше като камък, който някой търкаше в стъкло.

-Да сте виждали тук червенокосо момиче наскоро? – по стойката и качулката прецених че е вчерашния младеж, може би се бяха пропуснали тази нощ. Той бе много нисък, може би това беше последното което отбелязах преди да си тръгна. Бях насъбрал много идеи за писането си, като в клюн и исках да ги напиша час по-скоро...

* * *

Денят започна сиво, като истинска есен, но не без нехарактерната топлина напоследък. И влажност. Въртях се неудобно в леглото и почти цял ден не мръднах от него. Беше ми изключително неудобно, когато легна по гръб. Вчерашния ден, реката, нещо бях пропуснал. Може би трябваше да се върна да го напиша там, може би щеше да помогне....

Но денят мина в мързел и когато минах оттам за работа не спрях. Нямаше време. Нямаше време за нищо този ден. Искаше ми се да полетя, но денят вървеше бавно, ненаситно скучен, напоително безинтересен. По пътя към нас ме подмина младеж с качулка и цигара, но изглеждаше тъй малък и далечен. Дописа ми се чак когато се прибрах. И въпреки чувството на прекрасен гениален полет което имах по пътя, когато на следващия ден погледнах написаното грабнах бръснача и посегнах към вените си...

„Човек не се ражда добър или лош. Грешен или прав. Той бива възпитан, или това вярваме. И след време обществото решава дали той е годен или негоден да бъде човек. Ние всички се раждаме ВСИЧКО което сме – и после обществото ни казва кое е редно и кое нередно. Много голяма част от нас са изроди, скрити в тъмнината, души, предназначени да изживеят живота си в мрак. И докато имам тези крила и клюн да дебна над праведните, аз винаги ще знам, че грешните са тези, които са подтиснати. Или праведните са слепи. Или демоните ни са вътре в нас. Ами тя? Дали би разбрала някога? ... все още стискам в ципестите си пръсти сребърното й окървавено медальонче, вторачен в нощната многозвездна дъга...”