Последният мост

            „Хората често казват, че свободната воля е илюзия. Че хората се раждат такива каквито са и следват пътеката си, която господ или съдбата им е предначертала. Много вярват, че времето е река и какъвто и камък да хвърлят в нея, течението просто ще заобиколи камъчето, а съдбата и историята ще са винаги такива каквито са били. Хората вярват, че някой ги е създал такива, каквито са. Че та са състрадателни или брутални. Добри или зли. Живи или мъртви. Ангели или Демони...”

            Седях и траках с химикалката върху дипломната си работа и не знаех къде да продължа. Писецът издаваше ритмичното механично „трак” върху хартията и отмираше. Пълна тишина иначе. Дразнещо спокоен ден на работа. Само часовникът отброяваше кога трябва да си тръгна към вкъщи. А есента идваше и тъмнината налягаше листа хартия пред мен, докато постепенно осъзнавах, че вече не мога да пиша. 18:00 часа....

            23:56. Преди няколко минути се измъкнах, и вървях към нас. По пътя си трябваше да пресека моста над градската река. Тихичко крачех по тясната „Раковска” към вкъщи, и с биричка в ръка се радвах на топлото есенно време, така неочаквано за това време от годината. Светофарите пред мен премигаха с жълтите си нощни очи на равни интервали. И лампите светеха в жълто. И времето бе тихо. Само един звук като на знаме или крила пляскаше в нощта от време на време. А нямаше вятър... Запалих си цигара и наметнах качулката на суитчъра – наблизо имаше влюбена двойка и не исках да ги смущавам, така прегърнати на моста. Заобиколих от далече, но някакси се изморих. Дишах тежко и гърдите ми изведнъж се присвиха от болка. Сякаш бях тичал...

* * *

            Спеше ми се когато следващия ден дойдох за вечерната смяна. Времето се бе обърнало на странния катаклизъм да вали по цял ден, а вечер да става топло.
            -Как върви дипломната, Ден?
            -Бавно, нямам добри идеи – отговорих въпреки че всеки ден пишех с курсив много страници... Което бе странно, цял живот бях писал печатно, защото ръкописът ми бе изключително грозен и нечетлив...

„Има един рефлекс, който ни е останал от времето когато сме били животни. Преди еволюцията да създаде днешния човек. Този рефлекс е трептенето на очите в тъмното. Когато макар и привикнали с мрака, мускулите на очите ни започват да се движат и да създават сенки в зоната на периферното зрение. В края на окото, това зрение вижда отражения, които, както е известно, Хомо Сапиенс не може да осъзнае в същия момент. Този рефлекс е механичен и следствие на еволюцията – той е символ, както самият Дарвин е казвал – наследство от дните ни на хищници, когато страхът ни е предупреждавал подсъзнателно, за това което не виждаме...”

Тъмнината отново бе обляла тихия ми квартал и аз летях по тънката отсечка на „Раковска”. Жълтите лампи светеха над мен, наближавах моста, и уморено мислех за утрешния ден, за задухата в града и за болките в гърба ми. Тази нереална светлина изпълваше всичко, и сякаш жълто-оранжевото правеше света по-голям. По-гротескен. По-гнусен.
            -Извинете?

Стреснато се обърнах, гласа звучеше като камък, който някой търкаше в стъкло.

-Да сте виждали тук червенокосо момиче наскоро? – по стойката и качулката прецених че е вчерашния младеж, може би се бяха пропуснали тази нощ. Той бе много нисък, може би това беше последното което отбелязах преди да си тръгна. Бях насъбрал много идеи за писането си, като в клюн и исках да ги напиша час по-скоро...

* * *

Денят започна сиво, като истинска есен, но не без нехарактерната топлина напоследък. И влажност. Въртях се неудобно в леглото и почти цял ден не мръднах от него. Беше ми изключително неудобно, когато легна по гръб. Вчерашния ден, реката, нещо бях пропуснал. Може би трябваше да се върна да го напиша там, може би щеше да помогне....

Но денят мина в мързел и когато минах оттам за работа не спрях. Нямаше време. Нямаше време за нищо този ден. Искаше ми се да полетя, но денят вървеше бавно, ненаситно скучен, напоително безинтересен. По пътя към нас ме подмина младеж с качулка и цигара, но изглеждаше тъй малък и далечен. Дописа ми се чак когато се прибрах. И въпреки чувството на прекрасен гениален полет което имах по пътя, когато на следващия ден погледнах написаното грабнах бръснача и посегнах към вените си...

„Човек не се ражда добър или лош. Грешен или прав. Той бива възпитан, или това вярваме. И след време обществото решава дали той е годен или негоден да бъде човек. Ние всички се раждаме ВСИЧКО което сме – и после обществото ни казва кое е редно и кое нередно. Много голяма част от нас са изроди, скрити в тъмнината, души, предназначени да изживеят живота си в мрак. И докато имам тези крила и клюн да дебна над праведните, аз винаги ще знам, че грешните са тези, които са подтиснати. Или праведните са слепи. Или демоните ни са вътре в нас. Ами тя? Дали би разбрала някога? ... все още стискам в ципестите си пръсти сребърното й окървавено медальонче, вторачен в нощната многозвездна дъга...”

Dream Theater 2014 Live in Sofia

Dream Theater 2014 Live

 

Дам, смятам да си оставя мемоарите без друго заглавие освен това на групата, също както е с за момента актуалния им албум.  Дълго чакан ден, тъй като мен ме гони лошата карма че и прослушах Тиътър два дена след първия им концерт в зала 1 на НДК, а на скапания коневръз в Каварна няма да стъпя, ако ще Дио да се вдигне от гроба, но това си е моят инат. 

Тръгнахме къмто 6 с Джагала от полиграфическия, и пам-па-ра-рам с трамвайчето към не-чак-толкова-гордия хълм на Гео Милев. Лентичка на Дрийм Тиътър за 3 лв. и тениска Along for the tour, и супер много се минах, щото пред залата лентичките бяха по 2. С тениската не се минах щото оригиналния мърчандайз вътре в залата удряше тавана от 100 лв, което е с 20 по-скъпо от самия билет. А с Джагала сме си взели Фронт-оф-стейдж, не сме карали на евтино и вкиснало. Пред залата се е събрала масовката, черни тениски на Театралите, дълги коси, бира, семки и вода – все едно всички очакваме Петручи и компания да играят до дузпи, а не да ни късат ушите бавно и методично. Намираме Джино, който се чуди дали ще може да влезне с чадър колкото пушка за слонове. После влезна де, явно на Тиътър не им е разказвана историята за българския чадър.

Влизаме в залата, лепят ни гривнички, че сме легални извънземни, наливната бира е 3 лв 400 мл, и в пропорцията на планетата ни – 75% вода. Свири някаква ембиънт музичка, сцената е скрита с огромно пано. Да си признаем, залата се понапълни, но имаше място и за още хора. В 20:00 точно на паното се появи жълтото такси и под звуците на False Awakening Suite визуално се разходихме из всички обложки на Dream Theater. Длъжен съм да отбележа че когато се появи тази на Scenes From A Memory, ревът на тълпата стана доста мощен. Директно наливаме в The Enemy Inside, усеща се че звукооператорите се мъчат да балансират звука, тъй като клавирът нещо ми глъхне, но пък рифовката троши кокаляци. Джагала нещо ми крещи в ухото, аз крещя в отговор, че това е от последния албум, без да знам какво ме е питал. Последвалото Shattered Fortress ми тресе вените, гледам си ръцете и виждам, че съм настръхнал. The music is good! Изтръпвам до петите, когато започва On The Backs Of Angels. LaBrie пее изключително добре на живо, очаквах по-лошо представяне от него. The Looking Glass мина, и замина, затвърждавайки убеждението ми, че Дрийм Тиътър на живо свирят бая по-твърдо отколкото са им записите. Jordan Rudess извади своя keytar за Trial Of Tears, и ряза глави до под кръста, LaBrie смени част от текста, че да ни зарадва (в частност, смени Ню Йорк със “It's raining, raining, On the streets of Sofia”, актуално, да ни беше видял градушката. София скоро ще стане част от Атлантида). Започва The Enigma Machine, което според мен трябва да се посвети на басиста Джон Мю-Мюн. Шегата настрана, човечето с баса гърми, трещи, и може да се сравни с атомен часовник – за секунда не мръдна. Не обичам Along for The Ride и отивам до мястото за лични нужди. Без коментар, типично за наш концерт... Връщам се за Breaking All Illusions, след което Театралите слагат край на първата част от епоса. 15 минути се отброяват с хронометър докато размишлявам, че Манджини е достоен заместник на Портной, бицепса на Петручи е колкото главата ми, но пък брадата му изглежда толкова фалшива, че искам да му я оскубя.

Въобще не ми е първият концерт, но за пръв път не можех да повярвам, че това на 6 метра от мен са истински хора от плът и кръв. Може би понеже залата беше малка. Космическата карма, впрочем, е едно страшно нещо: по пътя разправях на Джагала че едва ли ще ми изсвирят нещо от Awake или от Scenes From A Memory, но в момента, в който хронометъра отбеляза 00:00:00 всичките ми сетива бяха гръмко разтърсени от зловещия риф на The Mirror. Мисля че тук загубих гласа си. Петручи се хили, звери и радва на публиката, докато безмилостно ни разплесква по стените със солата си. Цялата втора половина на албумът Awake, последваха Lie, Lifting Shadows of A Dream, Scarred. Почвам да се чувствам предрусал емоционално, обожавам ги тия парчета в тая последователност. И си викам – не, няма да го направят. Но те го направиха. Последният пирон – Space Dye Vest – се заби неумолимо, и ми се насълзиха очите. Това ще е може би най-великолепният ми спомен от този концерт, песента която уж Тиътър никога не свирели. Бърша сълзи и подсмърчам, а групата не се спира – продължават с 22-минутната Illumination Theory, където вече в залата едва ли имаше някой който да съжаляваше за дадените пари. James LaBrie ни пожела лека вечер и се скри с компанията, ма ние сме българе и сме хитри, и все пак им направихме кефа да докъсаме гласните си струни за бис.

Тва за кармата помните ли го? Последва Overture 1928, директно преминаващо в Strange Deja-Vu. Рева текстове, доколкото вече мога, щото нямам глас, краката ми треперят, и сигурно изглеждам като зъл наркоман-пинчер, но пък тия около мен не са много по-различни. Понеже Дрийм Тиътър до този момент си „пипаха топките“, решиха да ни изсвирят The Dance Of Eternity просто ей така, да си знаем. Да не си помислим нещо, че сме капо. И накрая, когато вече нямах сили за нищо, те решиха да завършат представянето си с Finally Free. Пълна лютеница, мазаляк, едно бързо Чао, и останах там, стърчащ сред разотиващи се хора, мигащ тъпо на парцали.

Страшен концерт, звукът беше на ниво, въпреки че съм чувал много лоши отзиви за тази зала. Изборът на песни за изпълнение беше добър, дължината на концерта беше идеална (3 часа сеч), и лесно можеш да игнорираш кенефите и мега-надценката на бирата. James LaBrie демонстрира страхотна енергия и чар на сцената, и аз лично съм доволен от пеенето му. John Petrucci пя освен всичко останало бек вокали, ряза глави, няма за какво да го хванеш, просто много виртуозен китарист. Jordan Rudess бе голямо дърво, но като цяло вилня по клавира си като германски отбор на бразилски терен. Не случайно е титулуван за един от най-добрите клавиристи. John Myung е изключително добро копеле, мама му стара. Барем да беше казал една думичка, ама тц. Басът седя като стоманобетон във всички композиции , които чухме. Mike Mangini произведе блъсканица, която затвърди мнението ми, че Тиътър са по-добре с него, поне засега. Много ме смачкаха. Въобще не забелязах, че сме минали без "Pull Me Under"...

Попитай за съседите!

Лято. 39 градуса по Целзий в София, а в Кнежа вероятно чупят температурните рекорди на Меркурий. То там (в Кнежа) амплитудите са или като мини-пола, или като рапърски гащи. Със съдържимото в тях.
Съседската идилия е пълна. Ще ви я разкажа почасово, за да добиете представа за какво иде реч.

7:00 - Кой по дяволите би ти се обадил в 7 сутринта с толкова малоумен въпрос.
-"алооо?" - спи ми се. дори не знам как съм вдигнал.
-"Ало, брато мо'е ли да ти се обадя в 11?"
-".....да?"
-"окей, чао!"


7:23: Задният двор. Дванайсетте котки, които шашавата баба от третия етаж тъпче с протеини за коне дават отпор на тестостероновите си трели. Симфонията на клецането започва и, общо взето, звучи като глутница вълци, болни от холера и в предсмъртна агония. Трима конкретни представители на това ято заслужават споменаване. Инвивид АА407 по визуални данни е котка, но може да лае като куче. Понякога за разнообразие кряка като жаба, може би докато прави секс. Както ви изнася. Експонат ДЖ00 е сексуалното гуру на квартала - топчест, черен и кривоглед, и по някво чудо всички котета по нашта и съседната улица също са кривогледи и зеленооки. Доминантен алел явно. Екземпляр 3 има шумния навик да пада от всякакви височини особено гръмко и бабата го е кръстила Лъки.

7:43: Окончателно съм буден. В съседния блок има един тирбушон, който гледа два пинчера - сиамски близнаци, които конкурират котките по гласовитост, а славеят на дюлата вече обмисля харакири, чета му го в погледа.

8:12; Дядото от съседния вход припалва жигулито, сеща се че не е акал, и оставя бръмчалника да одимява квартала на социализъм. 3 минути по-късно минава лудият от съседната улица, който не е опасен, просто взима всички писма от един вход и ги носи в друг. Кварталът вече е одимен с бензин А86 (тежко-оловен), замислям се, че с една кутия цигари си вкарвам по-малко отрова в кръвта отколкото дишайки газовете на този паметник на социализма.

8:25; Жигулито бива заглушено от единствената оранжева мотриса на СКГТ, която по няква малоумна причина трябва да мине пред CCS. Стъргане, скрибуцане, дрънчене, бръмченето на жигулата, котките в задния двор уплашено започват да вият от страх, че някой е по-даровит от тях. Какъв сън, бе, баце?!?

8:33; "ЛЪКИ-МАЦ-ПИС-ПИСИ!"

8:34; "Добро коти!"

8:39; На "съседите-от-петия-етаж-техното-кисело-зеле-дето-ми-осмърдява-душата" детето слиза по стълбите с качеството на търкалящ се бидон, напълнен с павета и котки - съдба, която не веднъж съм обмислял за кварталните любимци, когато почнат вият в кресчендо.

8:41; "МАО, НЕ АКАЙ ВЪРХУ ЛЪКИ". "Мао" май е АА407, който всъщност е доста задръстен индивид. Има поглед на ваксинирана кокошка. С това сутрешната програма се изчерпва, завесата пада и чакаме второ действие.

*

11:00; Чаках го оня от сутринта да звънне пак, но се оказа предпазлив човек.

11:48; Някаква квартална брутална птица започва да стърже като нещо средно между пералня Перла-05 и селски трактор. Бученето е продължително и напоително, като добавим, че една от котките започва да съска срещу пилето. Докато сутринта помислите ми се изчерпваха с бидони, и бях оставил саморазправата на паветата, сега вече се чудя къде си потурчих прашката.

11:56; "Топли-иииии, Топли Геврециииии!" . Беше хубава прашка. Военна. С мно'о здрав ластик и подпора за ръката.

11:58 - 12:14; Скрибууууц, крхххххххх, гррааарррррхххх, ГЕВРЕЦИТЕЕЕЕЕЕ, мпррффффххххх, Лъки, обедно време, бббрррллллммммм.

12:15; Иска ми се Лъки да ядеше всичко. Или Мао. Спомням си, че вуйчо ми някога ми беше подарил оловни съчми за прашката, но в пристъп на детски пацифизъм ги изхвърлих. Въобще, заплахата от лична саморазправа наближава неминуемо като разстройство след лют дюнер.

12:50; Всичко било е лъжа. 30-минутната почивка е прекъсната от съседа от отсрещния блок: "Тука е, тука сме, туки го нема нета". Вика все едно кабелджиите са в Пловдив. Или в Турну Мъгуреле. Отворил е джама си, и в квартала се разнася един лилаво-черен плътен облак. Това го ражда родното изобретение чушкопекът. Но това не е обикновен чушкопек. Неговият е генно и инженерно модифициран от Ал Кайда, Чернобил, ФБР, Скайнет и джедаите. Оставям на вашето въображение всякакви следващи въпроси и помисли.

13:10; ДЖ00 е в пика на енергията си за първи път през деня. В резултат включва турбо реакторите и опъва 7 котки за 4 минути и 49 секунди. Мале, братче, то не било живот да си котка. Идва некъв дебел кривоглед, и "няма не искам, няма недей".

13:15; Осъзнавам, че сигурно изглеждам много идиотски с хронометър в ръка.

13:16; ДЖ00 гледа победоносно, презрително, надава патешко крякане и се насочва към ъгъла на градината където временно ще се превърне в техника за копаене и наторяване с много напрегнат поглед.

13:56; Искам да подремна в световно приетото време за това действие, но съседката отдолу си пуска прахосмукачката. Не съм убеден, но имам чувството, че този уред се захранва от АЕЦ и U.S.S.R. Enterprise. И жената е ужасно прецизна. Започвам да обмислям дали да не й кажа да дойде да почисти и у нас с тоя танкер, но пък е много горделива. Нахлупвам слушалките и се опитвам да дремя под звуците на Енигма.

14:56; Не знаех, че имам Кредъл оф Филт в папката с Енигма.

15:01; Пера гащи.

15:23; Ненормално тихо и спокойно е. Закриваме второ действие за момента.

*

18:21; "Пенке, ма, аре где са доматките". Този с чушкопека вече е пред кварталното магазинче и започва да консумира фанта-хмел в ненужно големи количества. Пенка послушно носи доматките, като бонус-това-не-е-всичко-обадете-се-до-десет-минути носи и луканка.

18:54; Триумфалния чушкопек се носи пред магазинчето, в него се тъпчат смлени вътрешности, и посредством термоядрения синтез и полуразпадането на всички обонятелни органи, започват да излизат кюфтета. Облакът, в който потъва квартала, е червеникав. Котките задружно заемат бойна формация "Ролинг Стоунс", и осторожно започват да сканират кога тия тъпите двуноги ще освободят манджата, която по право и по рождение се полага на император ДЖ00...

19:10; "Не, Жоре, не царя, Костов ни разказа играта". Ракия! Ракия и за млади и за стари. И кюфтета. Котките патрулират във бойна формация "Кръговрата на живота", и няма да се учудя ако някоя от тях влети доброволно в чушкопека.

19:21; "Иване, слуш'ма кат' ти говоръ! По бай-тошову бе друго". Междувременно дядото с жигулата припалва колата за вечерна проверка, и от всеобщата смрад започва да люти на очите и да се къдрят мигли. Пинчерите на съседката надават почти човешки писъци, а Лъки (вечно неразбрал) надава вой на сексуално отблъснат лос.

19:39; "Каро! Та слушай ся - ако не беше Бойко...." . Котките изглеждат угрижени, тъй като всичките им стратегии за получаване на ... месо... досега са безуспешни, а пумияра на другите съседи вече получи разкашкано кюфте.

20:26; "Всичките са боклуци. Аз ако бех у тоя парламент, друго щеше да е! Терца" . Залезът пробива под плътната мараня и оцветява асфалта и запотените лица в така любимия ми оранжев цвят. За миг всичко това дори изглежда нормално, а не гротескно. За миг единственият звук, който остава във вселената, е цвърченето на кюфтета.

20:54; "Бля, и ракиътъ ни вече не е таквози... ракиъ". Хлапетата се възползват от пиянството на възрастните, и започват да гонят котките наоколо. Подозирам че при някоя от тези гонки императора е останал с половин опашка, но знае ли бог какво са видели неговите кривогледи зелени очи. Двете. Поотделно.

22:00; След едночасово кикотене, виене, мячене и други достойни за пропускане трели настъпва мига на абсолютната тишина. Чушкопекът се носи обратно с охрана и под зорките погледи на всички котаци. Все още вони на месища.

22:21; "Игрите на глада" са приключили и ДЖ00 може отново да докаже половото си превъзходство. А и понеже е тъмно и романтично, може да отдели на всяка котаранка повече отколкото наобед. И то е гадинка, и то мерак носи.

22:36; Взимам си думите назад. ТАЯ ГАД ТРЕ'Е ДА МРЕ! И тъй като е тъмно, а котаракът е камуфлажно черен, хвърлям орехи по слух. Чакам промяна в октавата, но такава не се случва.

22:46; Побърканият ми мозък мечтае за огнехвъргачка.

22:52; Мисля логично. Нямам атомна или водородна бомба за глобални решения. Следващото най-добро нещо, което ми хрумва, е вода. Шума стряска. Въобще в борбата с разгонени котки човечеството е развило похвални методи за справяне.

23:00; Смея се на чашки, бутилки, кани и други малокалибрени средства за масово поразяване и пълня два легена с вода.

23:03; Тази вечер нови котета няма да бъдат зачевани. Мисията е изпълнена.

00:00; "Вие слушате радио Христо Ботев"... Някой отнякъде си е надул радиото и слуша по никое време. Съдейки по станцията и канската мощ с която това бучи в нощта, ще да е някой възрастен гражданин.

00:36; ДЖ00, вече изучил навиците и привичките ми, подновява своя любовен поход. Прекалено уморен за да се боря с него, признавам го за победител и затискам главата си под възглавницата. По-упорит е от мен.