Dream Theater 2014 Live
Дам, смятам да си оставя мемоарите без друго заглавие освен това на групата, също както е с за момента актуалния им албум. Дълго чакан ден, тъй като мен ме гони лошата карма че и прослушах Тиътър два дена след първия им концерт в зала 1 на НДК, а на скапания коневръз в Каварна няма да стъпя, ако ще Дио да се вдигне от гроба, но това си е моят инат.
Влизаме в залата, лепят ни гривнички, че сме легални извънземни, наливната бира е 3 лв 400 мл, и в пропорцията на планетата ни – 75% вода. Свири някаква ембиънт музичка, сцената е скрита с огромно пано. Да си признаем, залата се понапълни, но имаше място и за още хора. В 20:00 точно на паното се появи жълтото такси и под звуците на False Awakening Suite визуално се разходихме из всички обложки на Dream Theater. Длъжен съм да отбележа че когато се появи тази на Scenes From A Memory, ревът на тълпата стана доста мощен. Директно наливаме в The Enemy Inside, усеща се че звукооператорите се мъчат да балансират звука, тъй като клавирът нещо ми глъхне, но пък рифовката троши кокаляци. Джагала нещо ми крещи в ухото, аз крещя в отговор, че това е от последния албум, без да знам какво ме е питал. Последвалото Shattered Fortress ми тресе вените, гледам си ръцете и виждам, че съм настръхнал. The music is good! Изтръпвам до петите, когато започва On The Backs Of Angels. LaBrie пее изключително добре на живо, очаквах по-лошо представяне от него. The Looking Glass мина, и замина, затвърждавайки убеждението ми, че Дрийм Тиътър на живо свирят бая по-твърдо отколкото са им записите. Jordan Rudess извади своя keytar за Trial Of Tears, и ряза глави до под кръста, LaBrie смени част от текста, че да ни зарадва (в частност, смени Ню Йорк със “It's raining, raining, On the streets of Sofia”, актуално, да ни беше видял градушката. София скоро ще стане част от Атлантида). Започва The Enigma Machine, което според мен трябва да се посвети на басиста Джон Мю-Мюн. Шегата настрана, човечето с баса гърми, трещи, и може да се сравни с атомен часовник – за секунда не мръдна. Не обичам Along for The Ride и отивам до мястото за лични нужди. Без коментар, типично за наш концерт... Връщам се за Breaking All Illusions, след което Театралите слагат край на първата част от епоса. 15 минути се отброяват с хронометър докато размишлявам, че Манджини е достоен заместник на Портной, бицепса на Петручи е колкото главата ми, но пък брадата му изглежда толкова фалшива, че искам да му я оскубя.
Въобще не ми е първият концерт, но за пръв път не можех да повярвам, че това на 6 метра от мен са истински хора от плът и кръв. Може би понеже залата беше малка. Космическата карма, впрочем, е едно страшно нещо: по пътя разправях на Джагала че едва ли ще ми изсвирят нещо от Awake или от Scenes From A Memory, но в момента, в който хронометъра отбеляза 00:00:00 всичките ми сетива бяха гръмко разтърсени от зловещия риф на The Mirror. Мисля че тук загубих гласа си. Петручи се хили, звери и радва на публиката, докато безмилостно ни разплесква по стените със солата си. Цялата втора половина на албумът Awake, последваха Lie, Lifting Shadows of A Dream, Scarred. Почвам да се чувствам предрусал емоционално, обожавам ги тия парчета в тая последователност. И си викам – не, няма да го направят. Но те го направиха. Последният пирон – Space Dye Vest – се заби неумолимо, и ми се насълзиха очите. Това ще е може би най-великолепният ми спомен от този концерт, песента която уж Тиътър никога не свирели. Бърша сълзи и подсмърчам, а групата не се спира – продължават с 22-минутната Illumination Theory, където вече в залата едва ли имаше някой който да съжаляваше за дадените пари. James LaBrie ни пожела лека вечер и се скри с компанията, ма ние сме българе и сме хитри, и все пак им направихме кефа да докъсаме гласните си струни за бис.
Тва за кармата помните ли го? Последва Overture 1928, директно преминаващо в Strange Deja-Vu. Рева текстове, доколкото вече мога, щото нямам глас, краката ми треперят, и сигурно изглеждам като зъл наркоман-пинчер, но пък тия около мен не са много по-различни. Понеже Дрийм Тиътър до този момент си „пипаха топките“, решиха да ни изсвирят The Dance Of Eternity просто ей така, да си знаем. Да не си помислим нещо, че сме капо. И накрая, когато вече нямах сили за нищо, те решиха да завършат представянето си с Finally Free. Пълна лютеница, мазаляк, едно бързо Чао, и останах там, стърчащ сред разотиващи се хора, мигащ тъпо на парцали.
Страшен концерт, звукът беше на ниво, въпреки че съм чувал много лоши отзиви за тази зала. Изборът на песни за изпълнение беше добър, дължината на концерта беше идеална (3 часа сеч), и лесно можеш да игнорираш кенефите и мега-надценката на бирата. James LaBrie демонстрира страхотна енергия и чар на сцената, и аз лично съм доволен от пеенето му. John Petrucci пя освен всичко останало бек вокали, ряза глави, няма за какво да го хванеш, просто много виртуозен китарист. Jordan Rudess бе голямо дърво, но като цяло вилня по клавира си като германски отбор на бразилски терен. Не случайно е титулуван за един от най-добрите клавиристи. John Myung е изключително добро копеле, мама му стара. Барем да беше казал една думичка, ама тц. Басът седя като стоманобетон във всички композиции , които чухме. Mike Mangini произведе блъсканица, която затвърди мнението ми, че Тиътър са по-добре с него, поне засега. Много ме смачкаха. Въобще не забелязах, че сме минали без "Pull Me Under"...
:)
ОтговорИзтриване