Невероятно, но истина… (28.3.2003 г.)

             Вдъхновено (по много далечни паралели) от:

                Рей Бредбъри, автор на “Гръмна гръм”,

Тери Пратчет, автор на “Ерик” и,

Хърбърт Уелс, автор на “Острова на Доктор Моро”.

Това бе една от онези топли юнски вечери, когато времето просто изумяваше с ленивостта си. Вера се бе запътила към местното компютърно клубче, защото имаше малко работа в интернет. Искрено се надяваше да не среща никой от съучениците си, защото наистина нямаше настроение да се занимава с тях. Те за нея бяха абсолютни идиоти, лишени от удоволствието да изпитват нещо истинско.

Когато влезе в компютърната зала, най-лошият й страх придоби реални очертания, сблъска се не с друг, а точно с Дани. Момчето искрено се смути и едва успя да смотолеви едно “здрасти”. На Вера й правеше удоволствие да гледа как Дани се облива в студена пот в усилията си да каже нещо, а той в момента сигурно и името си не можеше да измисли.

-Ъ-ъ-ъ, прекрасна вечер, а? – накрая изтърси младежът неубедително.

-Ами, нещо такова… - каза му тя и го подмина. Той премигна и въздъхна. Не беше никак лесно.

Девойката огледа клуба. На един компютър Симеон блъскаше клавиатурата и викаше нещо. На друг седеше Доли и чатеше. „И в почивния ден пак съученици“ - Вера се зае с работата си.

Дани нахълта обратно. Симо го погледна бързо и изстреля:

-Изпика ли се? ‘айде сядай че изкуственият интелект ме разбива!

Двете момичета се ухилиха при тази реплика, а момчето изръмжа злобно на Симеон.

-Хайде да сменим играта – предложи Дани.

-С коя?

-Някое рали… не, състезание с Поршета, а?

-Ами – замисли се по-едрото момче – става!

-Хей, момчета, може ли и аз да се включа – запита Доли нагло. Въпреки че Дани я изгледа с подозрение, Симо заяви:

-Разбира се, и без друго ще паднеш! – два чифта кафяви очи се срещнаха - на пълното момче и момичето с красивото лице.

-Ще видим – каза тя загадъчно и тримата започнаха.

Вера чуваше от време на време сумтенето на Симо, тананикането на Дани и  смеха на Доли, която очевидно водеше в състезанието.

Изведнъж  и тримата млъкнаха.

Именно тишината я раздразни. Вера надникна над монитора, а те представляваха съвършени образци на върховна концентрация.

Симеон държеше клавиатурата с две ръце, а лицето му бе на пет сантиметра от екрана. Беше намръщен, по леко увисналата му долна устна личеше, че губи.

Дани пък явно беше мекотело. Кльощавото момче беше буквално разлепено по стола. Типична черта на всички клечки като него бе да се “разливат” по стола като флуид. Едната му ръка бе зад главата, а другата-на клавиатурата. Лека иронична усмивка играеше по лицето му.

Широка усмивка грееше на лицето на Доли, и бе очеизвадно, че тя води. Двете и ръце бяха върху копчетата, а пръстите и бяха закривени като ноктите на хищна птица.

Вера отклони поглед от тях с досада. Бяха толкова профанизирани с техните игри, сякаш другите неща - отговорностите - нямаха значение.

Доли нададе радостен писък и вдигна ръцете си във въздуха. Секунда по-късно и Дани стана от своя стол бавно. Накрая и Симо се отпусна. Другите двама го гледаха очаквателно. Той стана и…:

-Моята кола беше по-бавна от вашите – изстреля сърдито момчето.

-Бяхме с еднакви коли – напомни Доли.

-Не е вярно… - протестира Симо.

-Няма ли най-накрая или поне веднъж да признаеш, че си загубил? – подразни се приятелят му.

-Не-е-е! – едрият младеж грабна клавиатурата и замахна към Дани, който залегна. Сега вече тя летеше към един от мониторите и младежът се прости мислено със Симо.

Чу се трясък и целият клуб бе осветен от токовия удар…

…Дани отвори очи бавно. Лежеше на нещо меко. Той постигна седнало положение и огледа околността. Залезът бе оцветил небето в розово, и то изпълваше взора на момчето. Наоколо се простираше тучна зелена трева, наблизо имаше сиви скали, а не много далече се забелязваше шосе…

-Жив ли съм? – чу се наблизо от тревата гласа на Симо.

-Мисля, че да – отговори Дани.

-По дяволите – последва отговора – сигурен ли си, все пак?

Момчето се изправи бавно, сякаш всяка секунда беше час. Сега той забеляза двете Поршета на шосето. Едно жълто и едно синьо. Наблизо Симеон заемаше отвесно положение спрямо земята, докато другият вече тичаше към поршетата. Огледа колите, но вътре нямаше никой и нищо, което да му подскаже някакво обяснение на обстоятелствата. След малко в тръс пристигна и пълното момче.

-Къде сме? – попита той – спомням си как тряснах онзи монитор с клавиатурата, после токовия удар, а след това?…

-Симо – каза Дани много сериозно – сега ще ти обясня всичко!

-Целият съм в слух…

-Знаеш ли какво ни се е случило?

-Казвай, де? – раздразнението премина като облаче по чисто небе в гласа на Симеон. Другото момче си пое дъх и каза:

-Нямам абсолютно никаква представа!

-Е, браво! Много умно! Само ние ли сме тук?

-Не знам. Сега ще разберем! – Даниел се покатери върху купето на жълтото Порше, понеже малкото килограми му позволяваха, и огледа околността.

Наоколо пейзажът си оставаше все същия – планински зелени полянки и тук-там скали. Той изрева едно “ехей” към планините наоколо, но само ехото му отвърна. Бавно слезе от поршето и го огледа по-внимателно. Колата нямаше номера и отличителни белези, а Дани установи, че вратите не са заключени, дори и ключовете висяха на таблото. Младежът огледа седалките, вдигна някакъв лист и зачете любопитно.

Едва не си удари главата в усилието да излезе навън. Тикна листа в ръцете на Симо и каза задъхано:

-Чети… на глас!

Той пое листа и зачете:

-С този договор… дрън-дрън… упълномощавам… дрън-дрън… да участвате… дрън-дрън… - тук Симо извиси глас - … официално в  турнира “Need for speed” (Нужда от скорост). Дани…

Дани вече не го слушаше, а ровеше в синьото порше. След малко измъкна подобен лист.

-Има и по-лошо – сподели той – отдолу е подписано с моя прякор.

-Сигурен ли си?

-Има само един луд на този свят с прякора “Soul-Dreem” ("Мечта На Душата" с “творчески“ правопис ) и …

-… и това си ти! Друг толкова откачен няма!

-Мразя те – изръмжа Дани – Що не те… - момчето бе прекъснато, но не от приятеля си, а от Доли, която в този момент се появи иззад най-близката скала:

-Какво става, момчета?

-Ти пък какво правиш тук? – ококори се Симо.

-Ами, един ден Господ казал “Нека има светлина” и…

-Не, имах предвид тук!

-Всъщност се свестих в тревата наблизо, чудех се какво става,по дяволите, и изведнъж чух Дани да се дере, и дойдох.

-Светната ли си какво ни се случи? – попита я авторът на дрането.

-Досетих се, че сме попаднали в някоя игра. Не е зле! А някой досети ли се как ще излезем?

Дани и Симо се спогледаха, и вторият изтърси:

-Ние сме във възможно най-безизходната ситуация, а всичко, което тя има да каже е, че “не било зле”! Майко мила…

-Дали сме само ние? – поинтересува се момичето, и прекъсна смущението им. Дани се замисли и се опита да отговори:

-Ами, Вера не играеше с нас, вероятно е да не е в играта.

-Ехей, хора, намерих ви! – Вера тичаше към тях, а младежът се опули влюбено. Симо го сръга в ребрата:

-Затвори си устата, бе! – скара му се той, и другият го послуша. Вера пристигна при тях задъхана от тичането:

-Какво става? – попита тя заинтригувано.

-Доли, обясни й! – заповяда Симо и дръпна Дани настрани – Спри да я гледаш така, човече, личи си!

Момчето кимна в разбиране, но въпреки това не беше убеден дали е разбрал последните думи на приятеля си. Четиримата отново се събраха и решиха да обсъдят какво да правят оттук нататък. Симо взе думата пръв:

-Така-а-а, аз предлагам да чакаме тук! Дани, ти как мислиш?… Дани-и-и…

-А, кой… аз… да…защо не…

Q  Q   Q

…След два часа тъпи планове, бе прието предложението на Дани (човек, който досега в живота си дори и четката си за зъби не бе избирал сам), а то бе:

-Скачай в синята кола – извика той на Вера. Тя го изгледа с неприязън и заяви:

-Аз ще се возя с Доли!

-Да! – прибави другото момиче. Момчето им хвърли поглед, който дори и презрените койоти не заслужават, и запита с ирония:

            -Прекрасно! А някоя от двете знае ли да управлява автомобил?

            Двете момичета се изгледаха с взаимно съмнение. Даниел извъртя поглед драматично:

            -Направо чудесно! И понеже нито една от двете – натърти той – не знае, ще трябва да ви поделим със Симо.

            Той им обърна гръб и се запъти към Симо. Двамата застанаха един срещу друг като стари ветерани от бойното поле, и не обелиха и дума. После се загледаха в колите.

            Жълтото порше беше стандартен модел “Карера 911”. Приятен за окото, без груби форми, с две седалки отпред, задни нямаше. На лъчите на залязващото слънце колата изглеждаше красива.

            -Дани, ти сигурен ли си, че сме попаднали точно в онази игра?

            -Да! Защо?

            -Ами онези типове там май не са от тук – Дани погледна натам, където Симо сочеше. Камуфлажни дрехи, черни маски, автомати в ръцете – с две думи – терористи – индивиди, нехарактерни за играта “Нужда за скорост”.

            Едрото момче се затича към жълтата кола и двамата с Доли скочиха почти едновременно вътре. Терористите откриха огън по тях. Дани скочи в синьото порше, а Симо вече набираше скорост надолу по шосето. Вера влезе в колата секунда по-късно:

            -Аз къде да седна – попита тя.

            -В мен – отговори момчето, без да осъзнава каква роля си приписва. Девойката го погледна гневно:

            -Няма да седна в теб, и насън не си го мечтай даже!

            -Драга Вера, това е порше 935/78 – започна Даниел съвсем спокойно, въпреки че отвън свистяха куршуми – наречено още “Моби Дик” като белия кит от едноименния разказ. Произвеждат ги от 1978 до 1979 година. До един спортни модели с една седалка отпред (героят може би нарочно допуска грешка) и малък багажник. Ако искаш, да сляза и да помоля терорягите да те пуснат в багажника, а?

            Вера изсумтя недоволно и се настани непохватно в краката му. Той чак сега осъзна защо тя не иска да седне в него. Завъртя ключа и двигателят изрева с цялата си мощност. Младежът превключи на първа и бавно натисна газта. Синьото чудовище се понесе плавно по пътя и бързо набра скорост. За нула време вдигна 150 километра в час, и въпреки това двамата вътре не усещаха високата скорост. Дани хвърли един поглед в страничното огледало, но никой не ги следеше, което го накара да се отпусне в седалката.

            Докато той се беше съсредоточил в пътя пред него, девойката гледаше замислено навън. В колата бе тихо – нито един от двамата не проронваше дума. Сигурно защото за първи път бяха в такава близост. И като всяко момче, и нашият човек не удържа и се загледа в деколтето на своята спътничка,  и то не само защото от неговото място се виждаше съдържанието му – Вера бе седнала в него точно както не трябва. Но с периферното си зрение Дани обръщаше повече внимание на лицето й, отколкото на пътя.

            Слънцето се скри зад хълмовете на запад, а тъмнината покри шосето учудващо бързо. Момчето включи фаровете и зазяпа почти омагьосан пътната лента. Остър завой… и за малко да изтряска жълтото Порше. Вратата се отвори и Вера изхвърча като освободен затворник навън. Даниел слезе бавно, защото едвам усещаше краката си. Посрещна го Симо:

            -Здрасти, човече, решихме да нощуваме тук.

            -Добре… Доли къде е? – попита момчето.

            -Там е! Каза, че и се спи – последва подозрителен поглед – ама вие двамата нещо…?

            -Не! – контрира го Дани незаинтересовано – Нищо не съм й направил!

            Вера вече обикаляше наоколо, зъзнейки. Доли също трепереше. Горичката бе хладна, за разлика от колите, и освен това предлагаше на момчетата страхотна възможност за изява, точно там, където искаха да намерят пробив. Двамата приятели се спогледаха хитро, после погледнаха момичетата кръвнишки.

            -Така не става – обърна се Дани към девойките – трябва да се топлим взаимно!

            -Е, как ще стане това? – Симо си знаеше репликите превъзходно. Другото момче забави репликата достатъчно дълго, за да предизвика драматичност:

            -Ще трябва да се прегърнем! – ефектът беше същия, като когато съобщаваш за първи път на майка си, че те влекат хора от твоя пол.

            -Никога! – извика Доли.

            -Абсолютно! – допълни Вера – е, Доли бих прегърнала, но не и един от вас двамата!

            Даниел си пое дъх, и когато другото момче усети, че първият вече е набрал скорост по този тип „шосе“ замълча с едвам скрита усмивка.

            -Първо: аз няма да прегърна Симо – заяви той – второ: момче ще те топли по-добре, както и ти него, и трето: Доли въобще няма да те стопли, защото е момиче. Разбрахме се! – отряза ги младежът и отиде да изключи двигателя на поршето. “Да, аз ще те топля по-добре от всеки друг, Вера!” помисли си Дани. Симо легна на тревата до Доли и я прегърна малко непохватно.

            -Не се възползвай! – нареди девойката и се приготви да спи. Малко по-късно Даниел легна пред момичето, което от дълго време харесваше и я загледа странно. Очите й блестяха на лунната светлина. Двамата лежаха и се гледаха. Накрая тя наруши тишината:

            -Дани… Спи ми се – и се обърна с гръб към него. Той протегна ръце и я прегърна несигурно.

Успя, а тя не се изпари, като повече от мечтите му.

            -Свали си ръцете от гърдите ми! – изръмжа Вера раздразнено. „Такива моменти сигурно се случват и на Том Круз“ опита се той да се оправдае пред себе си. След петнадесет минути и четиримата вече се унасяха.

Q  Q  Q

Даниел отвори очи бавно. Сутринта бе настъпила току-що и тревичката потрепваше от сутрешния ветрец. Всички останали още спяха блажен сън. Момчето внимателно измъкна ръцете си изпод Вера, изправи се, залитна малко, и се запъти към Симо и Доли. Ухили се и внимателно разтърси другия младеж. Той го погледна сънено, но бързо бе дръпнат и почти завлечен до една от колите.

            -Човече – започна Дани – двете ти ръце бяха върху гърдите на Доли. Радвай се, че ние се събудихме първи! – той се пресегна към близкото дърво и си откъсна ябълка. Симо отвори уста в самозащита, но каза:

            -Ти си бил също като мен, нали?

            -По-зле – обясни Даниел с пълна уста – едната ми ръка бе върху гърдите й, а другата-на задника й!

            Двамата зяпаха изгрева и си говореха за перверзните си сънища. А утринта бе хладновата, но свежа. Сякаш по поръчка. От време на време приятелите се оглеждаха, но момичетата спяха дълбоко.

            -Как ще се измъкнем от тази игра? – попита изведнъж едрото момче.

            -Ами целта на играта е да стигнеш до финала – обясни Дани с гласа на печен мошеник, споделящ опита си с празноглав лентяй – значи, ще стигнем до финала и там ще мислим отново…

            Симо кимна и изплю семките на плода. Като по команда погледите на двамата се обърнаха към дамите.

            -Никога не съм предполагал, че ще съм толкова близо до Вера – въздъхна Дани – и някак си… толкова далеч…

            -А аз никога не съм искал Доли – каза Симо с известна доза съжаление.

            -Хайде, бе – усмихна се другото момче – някои неща си идват отвътре!

            -Какво намекваш, зла гадино?

            -Нищо… нищо… - той преглътна ябълката и реши да смени темата – Трябва да потърсим храна за жените… и за нас!

            -Ами ябълките?

            -Освен ябълките!

            -И къде ще търсим? – усъмни се Симеон.

            -На луната! – сопна му се Дани – Къде мислиш? Наоколо! Тръгни натам, аз ще отида от другата страна на шосето…

            -В гората! Сам! – възкликна пълното момче.

            -Не, с Вера! – озъби се другият в отговор.

            -Стига плоски вицове. Ами ако те нападне мечка или вълк?

            -Ще се оправя – отсече Даниел.

            -Дани – Симо го хвана за рамото – не се прави на “кой съм аз”! Веднъж вече пострада. Спомняш ли си как се натряска до козирката пред Доли, за да я впечатлиш?

            -Спомням си – отговора на високия младеж бе тих – но в гората има повече плодове…

            -Викай, ако ти се случи нещо. Ще те чуя! Ще дойда…

            -Ясно, ясно. Хайде да се заемаме с работата!

            Двамата се разделиха, като потеглиха в съвсем противоположни посоки. Даниел огледа гората пред себе си. На около един километър навътре в леса се издигаше изключително висок самотен бор. Той тръгна към него. Е, на открито беше топло, но тук между дърветата бе доста по-хладно и младежа потръпваше, докато газеше в шумата. Оглеждаше внимателно земята пред себе си, и сигурно нищо нямаше да му убегне… и ако не мислеше за Вера, щеше да забележи вълчите следи. Наведе се и откъсна няколко диви ягоди, , след което се изправи и продължи, като до десет минути вече се бе сдобил с къпини, круши и лешници.

            Даниел много внимаваше… и все пак вълчето ръмжене бе това, което го накара да се закове на място. Момчето се обърна бързо. Противно на очакванията му там нямаше глутница, а само един вълк. Зад него обаче две малки се боричкаха. Дани прецени, че се е сблъскал с вълчица извън глутница. За момент в съзнанието му изплуваха всички неща, които знаеше за глутниците, но никъде не бе чел за единаци или поведение на майки-вълци. Той приклекна леко и вдигна ръцете си, за да защити гърлото си. Очакваше че всичко ще стане като в кеча по телевизията. Вълчицата щеше да полети, Дани щеше да я хване, да го завърти и да я тръшне в най-близкото дърво.

            Той разбра още от първия скок на животното, че няма да стане по този начин. Преди дори да успее да мигне, вече беше повален на земята под предните лапи на животното. Хвана я за врата и я хвърли настрани, след което се изправи и побягна. Странно е колко много сили може да влеят отчаянието и страха в едно кльощаво тяло. Дани не знаеше накъде бяга. Знаеше от какво бяга и в бързината мина през едно къпиново храстче, забеляза пред себе си малко езерце, почти локва. Върховете на маратонките му дори не оставиха дори кръгчета по повърхността на водата. На пета скорост с опасност зад гърба, Даниел се равняваше по ловкост с котките, че дори и с някои месии.

            Той спря внезапно, задъхан и се огледа. Беше попаднал на полянката с високия бор. Ухили се бавно и драматично:

            -Избягах ти гадино! Край… - Дани се обърна, подхлъзна се на кора от дърво и се строполи по гръб. Хубавият изгрев над него посребри небето и го накара за момент да забрави всичко. След малко започна да злорадства, че вълчицата го е изгубила:

            -Хе-хе, кой е по-хитър, а? Сега към колите… - той се изправи, но спря. Беше загубил посоката...

            Даниел седна и се облегна на бора, като подпря лицето си с ръце. Седя пет минути, напрягайки мозъка си в непривичното умение да мисли логично. Нищо не излезе, а той се умърлуши съвсем. Накрая каза:

            -С една стъпка близо до рая…

            Мълча още пет минути, след което пак каза:

            -С една стъпка близо до рая… - погледна към небето замислено. Нямаше никакви облаци по него. Погледна и бора. Беше с няколко стъпки по близо до рая.

            Момчето се покатери до върха и хвърли поглед наоколо. Съзря жълтото порше, запомни посоката, и се накани да слиза, когато нещо заблестя в очите му. Той любопитно се зазяпа в съответната посока.

            Потръпна от ужас при гледката и направи опит да слезе, но клонът под него поддаде, изпука и Даниел слезна по бързата процедура. Шест метра не бяха малко разстояние, но той оцени оцеляването си като факт, прикачен към изпълнимата част на играта. Състезателите не умираха! Това беше ново важно прозрение, въпреки това болката си я имаше, но пък и нямаше време да се самосъжалява…

Q  Q  Q

            … Симо изпсува и измънка на момичетата:

            -Казах му да вика, ако му се случи нещо!

            -Добре, а той къде е? – попита Вера, но Симо недвусмислено посочи гората и каза:

            -Може да го е нападнала мечка, вълк, всичко може да е станало!

            -Станал е храна за мечките! – каза Доли тихо, но тя нямаше скрупули на душата. Тя не познаваше добре Дани. Затова другите двама я изгледаха странно.

            -Стига, де! –Вера се намръщи сериозно, и получи един странен поглед от другите, сякаш бе казала “Чашка сярна киселина, ако обичате, и да е без захар!” Тя не забеляза тези погледи на почуда.

            -Аз съм последният правостоящ! Аз съм Soul-Dreem! – всички се обърнаха за да видят Дани, който идваше от гората. Но на какво приличаше той?! При други обстоятелства щяха да го кръстят “незнайния войн”.

            Лицето му бе покрито с драскотини, от устата му се стичаше тънка струйка кръв, накуцваше с единия крак, и дрехите му бяха изпокъсани. Вера се вгледа дори и по-внимателно.

            -Победителят – възкликна тя, като плесна с ръце. Другите я изгледаха тъповато. В момента на никой не му пукаше, че “победителят” едвам стои на краката си.

            -Прилича на гръцката статуя “Победителя” – обясни тя с усмивка – но как ли изглежда победеният?

            Даниел се усмихна през болка:

            -Във всички случаи го е боляло повече!

            Той залитна, и щеше да падне, ако Симо не бе изтичал и не го бе хванал здраво. Опряха “воина” на колата. Нямаше и пет минути и той заяви, че е по-добре от всякога.

            -Трябва да тръгваме – каза младежът – следят ни с бронетранспортьори, а на магистралата пред нас има танкова барикада. И още много от типовете с камуфлажни дрехи.

            -Нас ли гонят? – подхвърли някой.

            -Не знам. Ако искаш, изчакай и ги питай. На мен обаче не ми стиска. Две минути почивка и потегляме! – отсече Дани. Четиримата се приготвиха за път, но всички забелязаха, че “победителя” оглежда двете коли с огромно съмнение.

            -Нещо те тревожи ли? – попита Симеон, вече започнал да се заразява с тревогата на другия.

            -Не знам как ще минем през барикадата с тези ламарини!

            -Ще успеем! – обяви по-пълното момче, без да се притеснява вече. Той явно беше от онези хора, чието самочувствие се храни от чуждата несигурност. За сметка на Дани.

            -Та това са танкове, по дяволите – измърмори избухливо  той – как очакваш да минем с тези спортни коли през стена от стомана?

            -Ще успеем! – повтори другият младеж спокойно.

            -Ще успеем! – подкрепи го Вера – в игрите играчите успяват!

            -Да – Доли се присъедини към тях. Невярващият ги изгледа продължително.

            -Ще успеем. – каза и той. Но звучеше така, сякаш полага много усилия, за да убеди сам себе си – Симо, ти ще минеш пръв! Чакай ни на бензиностанцията преди финала!

            -Ами вие? – попита Доли.

            -Ще тръгнем малко след вас!

            -А бронетранспортьорите? – намеси се Симо.

            -Те ще са тук до два часа минимум. Хайде, тръгвайте!

            След пет минути жълтото порше вече летеше към барикадата. Една въздишка от едни момчешки гърди ги последва, но притежателят й седна на земята и зарови пръсти в косата си. Мислеше бавно и съсредоточено, но все пак усети тихите й грациозни стъпки.

            -Бързо ги отпрати – каза Вера разговорчиво.

            -Нарочно го направих! – прошепна той натъжено. Тя го погледна въпросително – В момента Симо се жертва за нас… За нас двамата – поклати глава момчето. Вера понечи да каже нещо, но той я прекъсна:

-Най-лошото е, че той знае…

-Знае какво? – попита момичето.

            -Че си рискува кожата заради нас. – отново погледът й се спря въпросително на него – Приемайки да тръгне пред нас, той приема и шанса да срещне повечето опасности по пътя. Ако умре, ще ми тежи, че е умрял заради моята липса на кураж!

            Дани въздъхна. Беше казал истината, но въобще не му бе по-леко. Вера изпита желание да го успокои, но не можеше. Нямаше какво да му каже. Просто седна до него.

            Времето наближаваше обяд, когато Дани скочи и заяви, че сега или никога било времето да тръгват. Качи се в Поршето, а след него и Вера скочи вътре. Този път тя се настани в момчето много по-удобно и обви врата му с ръце. Той я погледна сериозно и промълви бавно:

            -Ами ако не успея? – едва ли нечий друг глас е звучал по-зависим от едни женски думи, но тя му ги даде, като го увери:

            -Ще успееш… заради мен ще успееш!

            -За теб и звезди ще успея да сваля!

            -Това да се чува! – зарадва се момичето.

            -Виждам вяра в твоите очи, чувам вяра в твоите думи. Следвай бога, който се провали! Следвай мен! – каза твърдо Даниел и натисна газта.

            Ех, жени… Една дума бе необходима, която да даде вяра на този млад мъж. Тези крехки същества, известни като “нежен пол”, постигаха с една дума това, което цял взвод войници не можеше. Младата дама добре знаеше как да гъделичка неговото самочувствие, и също така, малко беше необходимо за да го срине и да го превърне в развалина. Но тя не искаше да прави това…

            Поршето потрепери и излетя по шосето. Скоростта достигаше 180 километра в час. Колата направо хвърчеше по гладката магистрала. Още един завой и… Дани забеляза барикадата. Симо бе успял да мине и сега там цареше раздвижване и смут, танковете липсваха, само няколко дъски още свидетелстваха за някогашната преграда. Но терористите бързо се организираха и откриха огън по синьото чудовище. Вера се притисна още по-близо до Дани (който още малко щеше да изреве от удоволствие). Няколко секунди напрегнатост и… после тишина.

            Вера отвори очи и отпусна убийствената прегръдка, в която бе заключила шофьора. Погледна навън, но от магистралата нямаше и следа. Младежът караше по някакъв черен път, обрасъл отстрани с борова горичка. Явно беше отклонил настрани, защото след няколко минути колата отново излезе на шосето. Тя се загледа навън, но й се доспа. Скоро девойката се унесе в неспокоен сън, под тихия шум на двигателя.

            Когато се събуди, вече беше късна вечер. Даниел бе карал седем (почти) часа без прекъсване. Личеше му. Погледът му можеше да се определи с една думичка – “стъклен”. Клепачите му бяха натежали, сякаш цяла нощ бе гледал неприлични филми.

            Вера нямаше навик да спи в кола, но този път й се бе случило и бе откъртила за цяла нощ напред. Наоколо здрачът бе спокоен, и изпълнен с някакво странно спокойствие, въпреки че сега нито тя, нито той бяха спокойни. Изведнъж Дани се оживи.

            Синьото порше спря на малка бензиностанция, където той слезе, а на Вера каза:

            -Бензинът свършва. Ще заредим и ще потърся Симо или Доли. Ти чакай тук!

            Момчето влезе в малкото заведение към бензиностанцията, но с много лошо предчувствие. Вътре бъкаше от мъже с камуфлажни дрехи. За щастие те му обръщаха толкова внимание, колкото метеорит на звезден прах. Той се запъти към бармана и каза, наистина много тихо:

            -Здравейте…

            -Здрасти… приятелю – отговори съдържателят, и по самото произнасяна на думата “приятел” на Даниел му стана ясно, че в момента е на еволюционно ниво не повече от хлебарка.

            -Аз… искам да заредя с гориво… ама нямам пари…

            Някой зад него изпусна чаша на пода. Във внезапно настъпилата тишина момчето почувства, че го засърбява гърба от многото впити в него погледи.

            -Няма пари, няма секс… приятелю! – отсече барманът незаинтересовано.

            -А виждали ли сте приятелите ми? – Дани опита друго.

            -Не знам… приятелю… Едни такива с жълто порше?

            -Да.

            -Момче и момиче, нали?

            -Да, да – на овъглените клонки на надеждата поникнаха няколко зелени листенца.

            -Момичето с гарваново-черна коса, а момчето не дебело, само има шкембенце?

            -Да-а-а! – почти изрева момчето.

            -Не, не съм ги виждал – отсече барманът. Останалите мъже се захилиха дружно. На младежът му причерня, явно го взимаха на мезе. Но за първи път направи правилното нещо – обърна гръб и излезе от злополучното заведение. А на паркинга…

            Мъж с камуфлажни дрехи държеше Вера в хватка и се смееше злобно. Даниел се хвърли към него, но други двама го хванаха за ръцете и го задържаха. Младежът се опита да се откопчи, но четвърти терорист насочи пистолет към него и изръмжа:

            -Не мърдай, момче, иначе гаджето ти – мъжът кимна към девойката – ще си го изяде!

            Даниел погледна спътницата си, която от всичко най-мразеше да я наричат “гадже”. Ако погледите убиваха, терористът щеше да се строполи мъртъв пред нейните очи.

            Прозвучаха няколко изстрела и терористите се натъркаляха по земята, сгърчени и мъртви. Дани се огледа учудено. Зад него Симо държеше димящ автомат със злобна усмивка.

            -Ти пък откъде знаеш да стреляш така добре?– попита учудено.

            -Това е игра – отвърна по-пълното момче – всичко е възможно, що се отнася до способностите ни. Нали си забелязал колкото добре и двамата с теб управляваме автомобил?

            Дани се замисли, че Симо е прав, и че както и двамата можеха да карат коли, сигурно и двете момичета също щяха да могат. Но за да запази мъжката си позиция (или криво-разбрана гордост), замълча. Другото момче сигурно също го осъзнаваше, но и също си мълчеше…

            -Нямаме време за губене! – изтърси внезапно Симо – Скачай си в колата, че ако онези вътре се усетят…

            -Трябва да заредя!

            -Бързо!

            -Вие не знаете – ухили се един от умиращите убийци – че единствено  първата кола, достигнала финала, ще има право да се завърне в истинския свят!

            Четиримата го гледаха очаквателно и не знаеха какво да кажат. Само Даниел приклекна до умиращия и го изгледа продължително, а накрая попита тихо:

            -Защо ни казваш това?

            -Това е нашата цел – поясни маскираният – да ви спрем.

            -Отговори на по-важната част от въпроса – защо ни помагаш? – нареди момчето твърдо.

            -Аз… умирам… скоро няма да съм сред живите… - кашлица прекъсна терориста – тръгвайте, вие сте по-млади… отколкото очаквах… Късмет!…

            Той потръпна за последно и повече не помръдна. Младежът бавно свали маската от лицето, и противно на очакванията му, отдолу го изгледа младо лице, отпуснато спокойно в сивотата на смъртта.

            -Да тръгваме – каза зад него Симо и се отдалечи. Двете момичета го последваха. Даниел протегна ръка и притвори очите на мъртвия:

            -Почивай в мир – прошепна той и се изправи. Продължаваше да гледа неподвижното тяло, когато нечия ръка го хвана за рамото. Извърна се, а Симо го гледаше. Двамата се гледаха един друг в очите и не помръдваха. Накрая едрото момче каза меко:

            -Хайде, чака ни път!

            -Да… - погледът на Дани се избистри – прав си!

            Двете коли бързо напуснаха прокълнатата бензиностанция, в която стотици хора се надяваха да ги хванат, но една душа искрено им бе пожелала късмет.

            Няколко километра по-нататък те отклониха по един черен път, спряха и слязоха да обсъдят новото положение. Четиримата спореха най-активно, докато в един момент на Даниел му писна и ги остави да решават сами. Оттегли се, докато Симо си изнасяше арията и се подпря на Поршето си и се зазяпа в луната. И сигурно така щеше да стои дълго време освен ако:

            -Дани, какво ще правим? – прекъсна мислите му едрото момче. Той го изгледа, сякаш са го питали как мирише лилавото:

            -Ще минем през финала с една кола! – отсече.

            Другите млъкнаха и се вторачиха в него като риби, опитващи се да вникнат в принципа на велосипеда. Дани въздъхна измъчено. Пред него седяха хора, готови да осъзнават великолепното и простото само на дребни хапки.

            -Ако сме в една кола, ще пресечем финала и четиримата едновременно – обясни той – но сега вече е късно, трябва да поспим, или поне аз се нуждая от почивка!

            -Ами терористите?

            -Няма да ни настигнат.

            -Сигурен ли си?

            -Убеден съм! – Дани се огледа. Наоколо пейзажът, тих и вглъбен в нощта, бе особено красив. Хълмове със зелена трева закриваха гледката от магистралата, а луната ги покриваше със сребристото си сияние. Лек ветрец поклащаше растенията и създаваше илюзията, че някой се носи над храстите. Четиримата приятели налягаха в тревата и се приготвиха да спят.

Скоро само луната стоеше будна и осветяваше лениво околността…

Q  Q  Q

            …Вера се събуди от студа. Даниел го нямаше никакъв наоколо. Тя го потърси с поглед, но високата трева й пречеше. Момичето се изправи и се огледа.

            На върха на хълма стърчеше самотен силует, и сякаш за драматичен ефект, зад него се падаше луната, голяма колкото камион. Девойката стана и отиде при Дани.

            -Прекрасна вечер, а? – каза тя, без да очаква отговор. Момчето кимна тъжно, после впи поглед в лицето й. То бе гладко като узрял плод, по който светлината се стичаше,без да намери вдлъбнатина или издатина, където да се спъне.

            -Днес – каза той тихо – се сблъсках със смъртта и… осъзнах, че не съм готов да умра. Мислех, че не се страхувам, но…имам за какво да живея! – при тези думи той я погледна, но момичето нарочно избегна този поглед.

            -Погледни звездите – промълви тя – толкова са безучастни. Те винаги само наблюдават. Никога за нищо не са виновни, на тях не им се налага да избират…

            -Красиви са – съгласи се Даниел – като теб… Недостижими… Далечни…

            Той сложи меко ръка на рамото й и посочи езерото в подножието на хълмовете, което блестеше на лунната светлина. Момчето го хвана с два пръста и го вдигна, или поне така изглеждаше. Думите му после бяха, сякаш замислени за някой розов сериал:

            -Илюзиите са лесни. Лесно се градят – Вера осъзна, че той държи лъскава монета – лесно се рушат, нали – довърши той. Езерото си стоеше на мястото и вече не се разхождаше из пръстите на Дани.

            -Аз… нямам думи – прошепна девойката.

            -А пък аз мисля, че думите са излишни – каза той тихо. Двамата се гледаха и всеки очакваше нещо от другия. Най-накрая младежът я прегърна несигурно и я целуна. Опита се да го направи бавно и нежно, и все пак страстно.

            Когато отлепи устни от нейните, тя трепереше като вейка, а той дори не смееше да я погледне. Чувстваше, че е сгрешил. Че е избързал. Че не е постигнал дълго-чаканата и споделена любов.

            -Аз… съжалявам! – успя да каже и тръгна надолу по хълма. Не трябваше да я оставя сама. Но как можеше да знае – нали му беше първата целувка, породена от истинска любов. Тя го наблюдаваше как се отдалечава и стоеше, замръзнала, без нито един неин мускул да потръпва.

            Даниел стигна до синьото Порше и се подпря на него с ръце в джобовете. Събра волята си в юмрук и изръмжа, сам на себе си:

            -Защо-о-о?…

            Вдигна поглед, но Вера още стоеше на върха на хълма не помръдваше. Юмрукът му се отпусна и младежът изпусна една тежка въздишка. Защо толкова много не му вървеше? Той седна на асфалта и заби поглед надолу.

            Вера пристигна несигурно и се приближи бавно към него:

            -Дани, аз… разбери ме… - смотолеви тя, но той не вдигна глава, което накара момичето да втренчи разтревожено в него. Въпреки всичките си проблеми в любовта към Вера той спеше. Неспокойно и крехко, но все пак спеше. Девойката вдигна рамене, седна до него и отпусна глава на рамото му. Скоро и тя заспа…

Q  Q  Q

            Дани отвори очи бавно и несигурно. Пред себе си виждаше няколко педи сив асфалт. Нищо ново… Не, имаше нещо ново. Преди винаги се будеше сам. Сега бе различно. Той извърна поглед настрани, за да види как Вера спокойно спи на рамото му. Свежи сили се вляха в неговото тяло и всички страхове го напуснаха. Само стомаха го присви, но това бе от радост. Дани не помръдна следващите два часа, за да не я разбуди.

            Така го завари и Симо. Още отдалече той отвори уста да се засмее, но Дани му направи знак да мълчи.

            -Виж! – посочи едрото момче на Доли.

            -Време беше! – каза просто тя. Той я изгледа учудено:

            -Ти знаеш?!

            -Разбира се – усмихна се тя – единствените, които не забелязват, са двамата влюбени… някои неща си личат… както и някои други – тя метна поглед към Симеон, но той не схвана намека. Беше твърде зает да цъка с език.

            Вера бавно се размърда и се загледа в Дани, който в този момент зяпаше небето. В този момент погледите им се срещнаха, и двамата спряха, дори и да дишат.

            -Гледай само как прескачат искрите – пошегува се Симо, докато наблюдаваше как влюбените се изправят и се прегръщат нежно.

            Половин час по-късно четиримата се щураха около жълтото порше и се приготвяха за път.

            -Няма ли да си вземеш нещо за спомен от тази земя? – попита Дани с усмивка.

            -Да… - отговори Вера весело – ще отнеса теб!

            Двамата се засмяха щастливо, а Доли намигна на Симо. Скоро успяха да се качат всички на жълтото порше, модела бе “911 Карера” с две седалки отпред. Не беше “Моби Дик” като синьото чудовище, което Дани бе карал до скоро. Двете момчета седнаха на седалките, а момичетата в тях. Симо завъртя ключа и двигателя изрева.

            -Чакай – извика Даниел и изскочи навън. Изтича до синьото порше, порови малко в него и след малко се върна. Лицето му сияеше, а в ръцете му блестяха… ключовете от синия “Моби Дик”. От едната страна на ключо-държателя пишеше “ND 4 SPD”, а от другата страна - “Soul-Dreem”.

            -Това е… - засмя се той – моят по-маловажен спомен!

            Жълтото порше се понесе надолу по завоите към заветната цел. Направиха един остър завой и Симо каза с усмивка:

            -Ето, хора, финалната права… - щастието му изведнъж помръкна – Дани, погледни!

            Момчето послушно надникна иззад Вера. Точна зад финалната линия беше разположена барикада от танкове. Той се замисли за секунди.

            -Давай пълна газ! – отсече твърдо.

            -А танковете? – усъмни се по-едрото момче. За пръв път в живота си Дани виждаше Симо да се съмнява в нещо.

            -Целта е да минем финала… без значение какво има зад него!

            Симо го погледна отново с подозрение.

            -Вярвай в мен – каза Дани тихо и убедено.

-Да – подкрепи го Вера. Доли погледна окуражително Симеон.
Четиримата бяха един екип сега.

            Симо кимна с известни усилия и натисна газта. Поршето летеше към танковете. Пет секунди… Четири…

            Три…

            Две…

            Една секунда. После всичко потъна в мрак, непрогледен като безлунна нощ.

Q  Q  Q

            Докторът изгледа сестрата невярващо:

            -Как така и четиримата излезли от кома по едно и също време?

            -Ами, докторе, това показват уредите. Децата се възстановяват изключително бързо. Дори бих казала, че това е… - тук сестрата бе прекъсната от доктора:

            -Ако кажете “чудо”, ще ви накарам да си изядете престилката. Предполагам, че е просто съвпадение. Медицината не признава “чудеса”!

            Те продължиха да спорят, но накрая младият лекар заплаши сестрата с уволнение. А съвсем близо в реанимацията, нашите приятели се хранеха като невидяли.

            -Та значи ние сме били в кома тук, докато си живеехме живота там – установи Симо, докато набиваше някакъв сандвич, който предвидливо бе отмъкнал от медицинската сестра. Дани кимна весело и каза:

            -Ама дълго пътуване беше, а?

            Симо замълча, но само по усмивката му човек можеше да познае какво мисли по въпроса:

            -Най-накрая я сбара тая Вера, мръснико… - в този момент влезе лекаря и се усмихна гадно като попита:

            -Как са сънчовците?

            Даниел се замисли за момент, а после се обърна към приятеля си:

            -Не може всичко да е било сън!

            -Четирима човека с един и същи сън – отговори Симеон, а доктора ги слушаше с усмивка, докато мереше пулса му.

            -Не е възможно – отсече другото момче. – как са девойките?

            -Добре са – отговори лекарят – възстановяват се бързо като вас. А за какъв сън става въпрос?

            -Няма значение – въздъхна Дани и се зазяпа през прозореца. Съвсем за малко той бе успял да бъде отговорен за нечий нежен живот като този на Вера, и му бе харесало. А дали тя помнеше, това бе въпроса при който го свиваше сърцето – сигурно и вие няма да повярвате…

            -Че сте попаднали в някоя игра ли?...

            Двамата приятели, изминали толкова дълъг път, и то само през собствените си характери и мечти, изгледаха доктора така, сякаш е разказал циничен виц по телевизията. А човекът свали кърпата от устата си, и така лицето му се откри. Очите на момчета се разшириха повече от чинии. Те бяха виждали това лице на скоро.

            -Ти-и-и-и… - изрева Симо – ти си причината, поради която всички ние сме тук, сега и живи!

            Това бе лицето на терористът, който им бе казал как да преминат финала. Само че тогава лицето му сивееше от сянката на смъртта, а сега грееше в дяволита усмивка.

Лекарят вдигна ръце в защита, ухили се и се измъкна от стаята.

            -Невероятно… - промълви едрото момче.

            -…но истина – допълни Дани, бъркайки в джоба си.
            Извади нещо. Симеон се втренчи изненадано.
            Даниел държеше ключовете от синия “Моби-Дик”…

Край